Преди да осъзнае, че там е банята, където Алън се бе самоубил, Джорджа погледна през открехнатата врата. Всичко беше изпръскано с кръв. На стената зад тоалетната имаше петна, засъхнали в зловещи очертания, сякаш душевното състояние на Алън и смисълът на смъртта му трябваше да бъдат разчетени от някой проницателен психолог.
— Прострелял се е два пъти — каза Пепър, описвайки подробности, които Джорджа не искаше да чува. — Първо в пениса. Странно, нали? Сетне е пъхнал дулото в устата си и отново е натиснал спусъка.
Джорджа долови стипчивия мирис на кръв.
— Проклетите ченгета трябваше да изчистят поне най-големите петна — заяви Пепър, сякаш полицаите трябваше да бъдат въоръжени не само с пистолети, но и с четки и сапун. — Чистачката ще дойде чак в понеделник. И няма да иска да се занимава с тази гадост.
Джорджа отстъпи назад.
— Хей — рече Пепър. — Добре ли сте?
На Джорджа й се догади. Тя стисна зъби, излезе в коридора и се облегна на една от вратите.
— Да не би още да ви пука за него, скъпа? — попита Пепър.
— Не — тихо отговори Джорджа.
Проститутката се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, за да я утеши.
— И още как. Господи, много съжалявам. — Пепър излъчваше лицемерно съчувствие и Джорджа се запита дали тази жена е способна да изпитва истински чувства, които да не се коренят в лични интереси. — Казахте, че вече не го обичате. Но трябваше да се досетя, че не е така.
Джорджа изпита желание да изкрещи: „Тъпа кучко, не го обичам, но той все пак е човешко същество, за Бога. Как може да си толкова безчувствена? Какво ти има? Липсва ли ти нещо?“
— Добре съм. Всичко е наред. Къде са нещата му? Искам да ги прегледам и да се махна оттук.
Пепър я заведе в спалнята.
— Най-долното чекмедже на шкафа, лявата страна на гардероба и половината дрешник бяха негови. Ще ви помогна — каза Пепър и издърпа чекмеджето.
За Джорджа стаята изведнъж стана странна и нереална като сън. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Тръгна към първото от трите неща, които я изпълниха със страх. Книги. На нощното шкафче имаше пет-шест книги. Джорджа видя думата „луна“ на кориците на две от тях. Тя ги разгледа с треперещи ръце и установи, че всичките бяха на същата тема.
— Какво има? — попита Пепър.
Джорджа се приближи до тоалетката, където имаше глобус с размерите на баскетболна топка. От него се подаваше кабел. Джорджа щракна електрическия ключ и глобусът светна. Но това не беше земното кълбо, а луната с всичките й геологични характеристики — кратери, хребети и равнини с имената им.
Третото нещо, което я уплаши, беше телескопът пред прозореца. Уредът с нищо не се различаваше от останалите любителски телескопи, но на Джорджа й се стори зловещ, опасен и дори предизвикващ необясними асоциации.
— Това са нещата на Алън — каза Пепър.
— Откога е започнал да се интересува от астрономия?
— През последните два месеца.
Приликите между състоянието на Алън и Марси разтревожиха Джорджа. Необяснимият страх на Марси от лекари. Ненаситният сексуален глад на Алън. Това бяха различни психични проблеми, но имаха еднакъв елемент на обсебеност. Марси явно бе излекувана от фобията си. Но на Алън не му бе провървяло. Нямаше кой да му помогне и той явно бе паднал духом и се бе прострелял в гениталиите, които бяха започнали да го контролират, а после в главата. Джорджа потрепери. Съвпадението, че баща и дъщеря бяха сразени едновременно от психични проблеми, беше твърде странно, за да е случайно. Но още по-странна беше другата им обсебеност — интересът към луната. Алън не бе виждал Марси от шест месеца, а последният им разговор по телефона беше през септември — седмици, преди луната да го заинтригува. Те не поддържаха връзка, чрез която интересът да се предаде от единия на другия. Влечението явно бе възникнало спонтанно във всеки от тях.
Джорджа си спомни обезпокоения от луната сън на Марси и попита:
— Знаете ли дали Алън е сънувал нещо необикновено? Например луната?
— Да. Той сънуваше луната, но когато се събудеше, не си спомняше подробности. Мисля, че сънищата започнаха… в края на октомври. Защо? Какво има?
— Сънищата… Кошмари ли бяха?
Пепър поклати глава.
— Не съвсем. Чувах го да говори насън. Понякога сякаш беше уплашен, но много пъти се усмихваше.
Кръвта на Джорджа се смрази. Тя се обърна и погледна светещия глобус. „Какво става, по дяволите? — запита се Джорджа. — Един и същ сън? Как е възможно? Защо?“
— Добре ли сте? — попита Пепър.
Нещо бе подтикнало Алън към самоубийството.
А какво би могло да се случи с Марси?
8.
Събота, единайсети януари
Бостън, Масачузетс
Погребението на Пабло Джаксън се състоя в единайсет часа в събота сутринта на единайсети януари в параклиса на гробището. Съдебният лекар и полицейският патолог работиха по трупа до четвъртък, затова между убийството и погребението минаха пет дни.
След като бе произнесено и последното надгробно слово, опечалените се събраха около гроба, където чакаше ковчегът. Снегът около парцела на Пабло беше разчистен, но пространството не беше достатъчно. Наоколо стояха десетки хора, някои затънали до коленете в снега. Други бяха останали на пътеките, които кръстосваха мемориалния парк, и наблюдаваха от разстояние. Триста души бяха дошли да изкажат последната си почит на възрастния илюзионист. Имаше богати и бедни, известни и неизвестни.
Джинджър Вайс и Рита Ханаби стояха в първия кръг около гроба. От понеделник Джинджър нямаше апетит и спеше съвсем малко. Беше бледа, нервна и много уморена.
Рита и Джордж не искаха Джинджър да ходи на погребението. Безпокояха се, че такова мъчително емоционално преживяване ще предизвика пристъп на пориомания. Но полицаите я окуражиха, надявайки се, че на погребението тя може да види убиеца на Пабло. Джинджър скри истината от ченгетата и ги подведе да мислят, че убиецът е обикновен крадец. Но тя знаеше, че онзи мъж не е крадец и няма да рискува да го арестуват, като отиде на гробището.
Джинджър плака по време на прощалните слова и когато стигна до гроба, мъката й беше досущ менгеме, което притиска сърцето й. Но тя не загуби самообладание, защото бе твърдо решила да не превръща в цирк този тържествен случай и с достойнство да отдаде последната си почит.
Освен това Джинджър бе отишла на гробището и с друга цел, която не можеше да бъде осъществена, ако получеше пристъп на пориомания или претърпеше емоционален срив. Беше сигурна, че Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати и бивш директор на ЦРУ, ще присъства на погребението на стария си приятел. Джинджър изгаряше от желание да говори с него. Пабло се бе обърнал за съвет именно към Александър. И Кристофсън им каза за „блокажа Азраел“. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, макар че се боеше от отговора.
Джинджър го видя в параклиса. Познаваше го от времето, когато Кристофсън беше известна публична личност и го показваха по телевизията, а снимките му бяха във вестниците и списанията. Александър имаше поразителна фигура — висок, слаб и строен. Нямаше начин да не го забележиш. Двамата стояха един срещу друг. Ковчегът беше между тях. Кристофсън я погледна няколко пъти, но явно не разбра коя е.
Свещеникът каза последна кратка молитва. После някои от опечалените си размениха поздрави и се разделиха на малки групи, за да разговарят. Други, сред които Кристофсън, тръгнаха към паркинга.
— Трябва да говоря с онзи човек — обърна се Джинджър към Рита. — Ей сега ще се върна.
