плъзна първо наляво, после надясно. Разпятието на стената се разтресе.
Отец Джерано извика нещо, но Стефан не разбра думите му, защото между детонациите вече нямаше пауза. Отец Висажик сякаш чуваше пулсирането на огромна и неизмеримо мощна машина. Но звукът се разнасяше от всички страни, все едно механизмът беше скрит в стените на къщата и извършваше някаква загадъчна и необяснима задача.
Молитвеникът падна от нощното шкафче, а монетите се разпиляха на пода. Отец Джерано отстъпи назад. Очите му бяха широко отворени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да побегне.
Но Стефан се приближи до леглото, наведе се над спящия свещеник и извика името му, после сграбчи Брендън за раменете и го разтърси.
Младият проповедник примига и отвори очи.
Думкането изведнъж спря.
Отец Висажик подскочи така, както когато първият тътен прекъсна съня му, пусна Брендън и огледа стаята.
— Бях толкова близо — сънено каза Брендън. — Защо ме събуди? Бях толкова близо.
Стефан отметна завивките, сграбчи ръцете му и ги погледна. На дланите пламтяха яркочервени кръгове. Отец Висажик се вторачи в белезите, защото ги виждаше за пръв път.
„Какво е това, за Бога?“ — запита се той.
Дишайки учестено, отец Джерано също се приближи до леглото, видя кръговете и попита:
— Откъде се появиха?
— Какво е това? Откъде се появиха? — обърна се Стефан към Брендън.
— Зоват ме — тихо и приятно развълнуван отговори младият свещеник. — Викат ме да се върна.
— Какво те зове?
Брендън примига, надигна се и се облегна на таблата на леглото. Погледът му беше разфокусиран, но после се проясни и той погледна отец Висажик.
— Какво се случи? И ти ли го чу?
— Да. Тътенът разтърси цялата къща. Какво беше това, Брендън?
— Зов. Викаха ме и аз последвах зова.
— Но какво те викаше?
— Не знам. Нещо. Викаше ме да отида пак там…
— Къде?
Брендън се намръщи.
— Към светлината. Златистата светлина от съня, за който ти разказах.
— Какво става? — попита отец Джерано. Гласът му трепереше, защото не бе запознат с чудесата като пастора и помощника му. — Ще ми обясни ли някой?
Другите двама свещеници не му обърнаха внимание.
— Какво представлява златистата светлина? — попита Стефан. — Възможно ли е Господ да те вика да възвърнеш вярата си в Него?
— Не. Нещо друго ме вика. Следващия път може би ще го видя по-добре.
Отец Висажик седна на ръба на леглото.
— Мислиш ли, че отново ще се случи? Смяташ ли, че онова нещо ще продължи да те вика?
— О, да — отговори Брендън.
Беше четвъртък, девети януари.
7.
Лас Вегас, Невада
В петък следобед Джорджа Монатела работеше в казиното, когато научи, че бившият й съпруг Алън Рукоф се е самоубил.
Новината й бе съобщена по телефона от Пепър Карафийлд, проститутката, с която Алън живееше. Когато чу, че той е мъртъв, Джорджа остана потресена. Догади й се, но не почувства тъга. С егоистичното си и жестоко държане Алън не й бе дал причина да скърби за него. Джорджа можеше само да го съжалява.
— Той се застреля в два часа сутринта — поясни Пепър. — Полицията е тук. Трябва да дойдете.
— Полицаите искат да говорят с мен? Но защо? — учуди се Джорджа.
— Не, не. Трябва да дойдете, за да вземете нещата му. Искам да се отърва от вещите му, колкото е възможно по-скоро.
— Но аз не ги искам.
— Да, но трябва да свършите тази работа.
— Госпожице Карафийлд, разводът ми беше много мъчителен и не желая…
— Миналата седмица Алън написа завещание и ви посочи за изпълнител. Искам
Алън бе живял в апартамента на Пепър Карафийлд, намиращ се в богаташки квартал на Фламинго Роуд. Бетонната сграда беше петнайсететажна и имаше прозорци със златисти стъкла. Заобиколена от пустеещи земи, постройката изглеждаше по-висока, отколкото беше в действителност. И тъй като наоколо нямаше нищо друго, приличаше на паметник — най-голямата и претенциозна надгробна плоча в света. Отпред имаше грижливо гледани тревни площи и цветни лехи, но вятърът бе довял няколко бодливи тръни от обраслите с шубраци пясъчни площи в съседство.
Пред сградата бяха спрели две полицейски коли и микробусът на моргата. Ченгетата бяха във фоайето. На лилавото канапе до асансьора седеше млада жена, а зад бюрото до входа — мъж в сив панталон и синьо сако, който беше и пазач, и портиер. Мраморният под, кристалните полилеи, персийският килим, старинните канапета и кресла и месинговите врати на асансьора усилено се опитваха да създадат стилна и изискана обстановка, но нещо не им достигаше.
Джорджа се обърна към портиера, за да се представи, но младата жена стана и каза:
— Госпожо Рукоф, аз съм Пепър Карафийлд. Всъщност предполагам, че сега използвате моминското си име.
— Монатела — отговори Джорджа.
Досущ сградата, в която живееше, и Пепър се опитваше да изглежда стилна, но усилията й бяха по- безуспешни и от онези на декораторите, които бяха работили върху интериора. Русите й коси бяха къси и небрежно разрошени — стил, предпочитан от проститутките, вероятно защото, когато прекарваш работния си ден в различни легла, тази прическа изисква по-малко грижи. Тъмночервената й копринена блуза може би беше „Холстън“, но имаше твърде много разкопчани копчета и разкриваше дръзка част от цепката между гърдите й. Сивият й панталон беше добре ушит, но твърде тесен. Пепър носеше инкрустиран с диаманти часовник „Картие“, но ефектът беше съсипан от множеството пръстени с искрящи скъпоценни камъни.
— Не мога да стоя горе в апартамента — каза Пепър и направи знак на Джорджа да седне на канапето. — Няма да се върна, докато не откарат трупа. Може да разговаряме тук, но тихо, за да не ни чуе пазачът. Но ако направите сцена, ще стана и ще се махна. Ясно ли ви е? Хората тук не знаят как си изкарвам прехраната и смятам да не научават. Не работя на улицата, а съм само на повикване.
Синьо-зелените очи на Пепър бяха безизразни.
Джорджа я изгледа студено.
— Ако мислите, че се чувствам пренебрегната и страдаща съпруга, жестоко се лъжете, госпожице Карафийлд. Всичко, което някога съм изпитвала към Алън, е изчезнало. Макар да знам, че е мъртъв, не чувствам нищо. Не се гордея с това. Навремето го обичах и създадохме прекрасно дете. Би трябвало да чувствам нещо, но се срамувам, че не е така. И определено няма да направя сцена.
— Чудесно. — Пепър беше толкова доволна и вглъбена в себе си и проблемите си, че не обърна внимание на семейната трагедия, която Джорджа описа. — Тук живеят много хора от висшата класа. Когато чуят, че приятелят ми се е самоубил, дълго време ще се държат резервирано. Тези хора не обичат неприятните сцени. А ако разберат как си изкарвам прехраната… няма начин да продължа да живея тук. Ще трябва да се преместя, а никак не ми се иска да го правя. Тук много ми харесва.
Джорджа погледна демонстративно отрупаните й с диаманти ръце, дълбоко изрязаното деколте и
