Тя се прехвърли през перваза, скочи на металните стълби и започна да слиза. Студеният вятър я прониза до мозъка на костите. Стъпалата бяха заскрежени от снощната виелица, а на перилата имаше ледени висулки. Но Джинджър трябваше да бърза, иначе щеше да получи куршум в гърба.
Когато й останаха още четири стъпала до следващата площадка, тя чу, че някой ругае и погледна нагоре. Убиецът на Пабло Джаксън се прехвърляше през прозореца на кухнята.
Джинджър забърза надолу, но се подхлъзна и падна.
Шепотът на пистолета със заглушител беше сподавен от френетичните стенания на вятъра, но Джинджър видя, че от металното стъпало на няколко сантиметра от лицето й изскочиха искри. Тя отново погледна нагоре. Стрелецът се прицели в нея, но в същото време се подхлъзна и се запрепъва по стъпалата. Той полетя надолу и Джинджър помисли, че ще се стовари върху нея. Но мъжът се хвана за перилата и успя да спре стремглавото си спускане.
Той се простря по гръб, като се държеше за перилата с ръката, в която стискаше пистолета, затова не можа да стреля по Джинджър.
Тя се изправи, твърдо решена да избяга, колкото е възможно по-бързо. Но когато за последен път погледна към убиеца, Джинджър бе привлечена от копчетата на палтото му, които бяха единственият цветен предмет в зимния сумрак. Месингови копчета, украсени с образа на изправил се на задните си крака лъв — познат мотив от английската хералдика. Дотогава тя не бе забелязала нищо особено в копчетата, но сега се втренчи в тях и всичко друго избледня. Само копчетата останаха реални и предизвикаха в нея много по- силен страх отколкото от стрелеца.
— Не — каза Джинджър, безуспешно отричайки онова, което се случваше с нея. — О, не.
Тя не можа да предотврати пристъпа. За пръв път от три седмици Джинджър бе завладяна от парализиращ, необясним ужас, който я накара да се почувства незначителна и обречена.
Тя отмести поглед от копчетата и хукна надолу по аварийното стълбище и докато зрението й се замъгляваше, осъзна, че безразсъдното й бягство сигурно ще завърши със счупване на крак или прекършване на гръбначния стълб. И после, докато лежеше неподвижно, убиецът щеше да се приближи до нея, да опре пистолета до главата й и да й пръсне черепа.
Пред очите й падна мрак.
Джинджър се свести и видя, че се е свила в купчина листа и сняг в края на стълбите за мазето зад някаква къща, която се намираше неизвестно на какво разстояние от жилището на Пабло. Тъпа болка пронизваше гръбнака й. Дясната страна я болеше. Дланта на лявата й ръка пламтеше. Но най-неприятното беше силният вятър. Студът на снега и леда под нея и на бетонната стена, на която се бе облегнала, пронизваше тялото й. Брулещият вятър съскаше и стенеше, досущ живо същество.
Джинджър не знаеше откога седи там, но трябваше да стане, иначе рискуваше да се разболее от пневмония. Но може би стрелецът беше наблизо и я търсеше, и ако тя се покажеше, преследването щеше да започне отново, затова реши да изчака минута-две.
Тя се изуми, като видя, че е изминала целия път по заледените стъпала на аварийното стълбище и бе избягала в това скривалище, без да си счупи врата. Явно по време на пристъпите на пориомания, когато бе принизена до окаяното състояние на уплашено и обезумяло животно, поне съществуваше утехата, че бяга бързо и здраво се държи на краката си.
Досущ двама трудолюбиви погребални агенти, вятърът и студът продължаваха да изсмукват топлината от нея. Тясното, сиво, бетонно стълбище все повече приличаше на отворен ковчег. Джинджър реши, че е време да се махне оттам и бавно се изправи. Малкият заден двор беше пуст. Наоколо имаше само сняг, скреж и дървета с голи клони. Нямаше нищо заплашително. Треперейки, подсмърчайки и преглъщайки сълзите, тя изкачи стъпалата и тръгна по пътеката към края на двора.
Джинджър смяташе да се върне на Нюбъри Стрийт, да намери телефон и да се обади на полицията, но щом стигна до портата, бързо забрави този план. На стълбовете на портата имаше две лампи от ковано желязо и кехлибарени стъкла, които светеха. Дъхът й секна, като видя пулсиращата, жълтеникава светлина и отново бе обзета от необясним страх.
Не!
Но пред очите се спусна мъгла и после мрак.
Ръцете и краката й бяха вцепенени от студ.
Джинджър явно беше на Нюбъри Стрийт и се бе свила под някакъв камион. Лежеше отдолу и надничаше към превозните средства, паркирани на отсрещната страна на улицата.
Всеки път, когато се съвземеше след пристъпа на пориомания, тя установяваше, че се крие от нещо неописуемо ужасяващо. Днес, разбира се, Джинджър се криеше от убиеца на Пабло Джаксън. Но в другите дни? От какво се криеше тогава? Дори сега тя се криеше не само от стрелеца, но и от нещо друго, което проблесна в паметта й. Нещо, което бе видяла в Невада.
— Госпожице? Хей, госпожице?
Джинджър примига, сковано се обърна по посока на гласа и видя мъж, който бе коленичил и гледаше под камиона. За миг й се стори, че това е убиецът.
— Госпожице? Какво има?
Не, не беше убиецът. Той явно се бе отказал, когато не я бе намерил бързо, и бе избягал. За пръв път през живота си Джинджър се зарадва, че вижда непознат при тези обстоятелства.
— Какво правите там, по дяволите?
Тя изпита самосъжаление и осъзна как бе изглеждала, докато бе тичала като обезумял идиот из квартала. Бяха й отнели достойнството.
Джинджър запълзя към мъжа, хвана протегнатата му ръка и му позволи да я измъкне.
— Какво става? От какво се криете, госпожице?
В същия миг Джинджър забеляза полицай, който стоеше в средата на кръстовището и регулираше движението, защото светофарите не работеха, и хукна към него.
Тя се изненада, че е в състояние да тича. Имаше чувството, че е същество, сътворено само от болка и ледени тръпки. Но въпреки това Джинджър бягаше срещу свистящия вятър. Отдръпвайки се от пътя на няколко приближаващи се към нея коли, тя дори намери сили да извика на полицая.
— Убиха човек! Убийство! Трябва да дойдете! Убийство!
После, когато със загрижен вид той тръгна към нея, Джинджър видя лъскавите месингови копчета на униформата му и отново всичко останало избледня. На копчетата не беше изобразен лъв, а някаква друга фигура, изправена на задните си крака. Но видът им върна мислите й назад към спомена за копчетата, които бе видяла
Джинджър изгуби контрол и пред очите й отново падна мрак. Последното, което чу, беше собствения й окаян и отчаян вик.
В онази сутрин, поне за Джинджър Вайс, Бостън беше най-студеното място на света. Мразовитият януарски ден вледеняваше плътта и душата й. Пристъпът на пориомания премина и тя осъзна, че седи на земята, върху леда и снега. Ръцете и краката й се бяха вцепенили. Устните й бяха напукани.
Този път Джинджър се бе скрила в тясното пространство между редица добре подкастрени храсти и тухлена сграда, в ъгъла между стената и фасадата. Бившият хотел „Агасиз“ — там, където беше апартаментът на Пабло. И където той беше убит. Джинджър бе тичала в кръг.
Тя чу, че някой се приближава към нея. Човекът се прехвърли през оградата от ковано желязо. Не видя лицето му, а само ботушите, синия панталон и дългото, морскосиньо палто, но разбра кой е — полицаят регулировчик, от когото бе побягнала.
Джинджър се уплаши, че при вида на копчетата на униформата му отново ще получи пристъп, и затвори очи.
Вероятно страдаше от някакво нелечимо психично увреждане като страничен ефект от промиването на
