Непознати

— Мисля, че можем да го направим, сладурано. Да, ще го сторя. Почувствай ме, скъпа.

Той се притисна до нея. Явно мислеше, че при такива напрегнати и трагични обстоятелства възбуденият му пенис е дан на възхвала към еротичната й привлекателност и Джинджър трябва да се чувства поласкана.

Реакцията й сигурно го разочарова.

Увлечен в страстта си и убеден, че Джинджър е безпомощна, мъжът спусна надолу ръката, с която държеше пистолета. Дулото се насочи към пода. Отвращението и гневът надделяха над ужаса й и в мига, в който той отмести оръжието от нея, Джинджър превърна насъбралите се чувства в действие. Тя обърна глава на една страна и се отпусна върху нападателя си, сякаш щеше да припадне, после с всичка сила го ухапа за гърлото, ритна го в слабините и вкопчи пръсти в ръката, която държеше пистолета.

Мъжът блокира отчасти удара в слабините, но не беше подготвен за ухапването. Стреснат и ужасен, той залитна от пронизващата болка в гърлото и отстъпи назад.

Джинджър бе впила зъби дълбоко в плътта му и усети вкуса на кръв, но не позволи на погнусата да забави контраатаката й. Тя сграбчи ръката му и захапа китката.

От него се изтръгна пронизителен вик на болка и изумление. Джинджър беше нежна и крехка и той не я бе приел сериозно.

Тя го ухапа отново и мъжът пусна пистолета, но в същото време сви в юмрук дясната си ръка и я удари с всичка сила в гърба. Джинджър се свлече на колене и за миг помисли, че убиецът е счупил гръбнака й. Болката се стрелна към врата и главата й.

Зашеметена и със замъглено зрение, тя не видя, че нападателят й се навежда да вземе пистолета. Едва когато пръстите му докоснаха ръкохватката, Джинджър се хвърли като обезумяла в краката му и той размаха ръце в опит да запази равновесие.

Убиецът се стовари по гръб върху едно от креслата, блъсна се в масичката и лампата и се претърколи върху трупа на Пабло Джаксън.

Задъхани, Джинджър и мъжът се втренчиха изпитателно един в друг и за миг се вцепениха.

Очите на стрелеца бяха широко отворени и кръгли като циферблати на часовници — доказателство за обезпокоителната му мисъл, че може да умре. Ухапването нямаше да го убие, защото Джинджър не бе прегризала вратните му вени или сънната артерия, а само плътта и няколко малки кръвоносни съда. Но той беше убеден, че ще умре, защото болката беше непоносима. Убиецът докосна гърлото си и после слисан погледна кръвта, капеща от пръстите му. Той мислеше, че умира и това можеше да го направи по-малко или повече опасен.

Двамата едновременно видяха, че пистолетът е на еднакво разстояние от тях. Всъщност оръжието беше малко по-близо до стрелеца. Издавайки хриптящи, гърлени звуци, убиецът запълзя по пода, опитвайки се да стигне до пистолета и Джинджър нямаше друг избор, освен да скочи и да побегне.

Тя хукна към хола, но болката в гърба не й позволяваше да тича бързо. Джинджър смяташе да излезе от предната врата, но после осъзна, че в онази посока няма спасение, защото единственият изход бяха асансьорът и стълбището, където лесно можеше да бъде хваната натясно.

Тя забърза към кухнята, мина през люлеещите се врати и грабна касапски нож.

Стрелецът не нахлу веднага в кухнята, както очакваше Джинджър. След няколко секунди тя осъзна, че й е провървяло, защото на разстояние от десетина крачки касапският нож беше безполезен срещу пистолета. Джинджър тихо изруга, че едва не е направила фатална грешка и бързо зае позиция до вратата. Сърцето й биеше учестено.

Държеше ножа ниско долу, готова да го вдигне и да нанесе смъртоносен удар. Но отчаяният й сценарий зависеше от това дали убиецът щеше да нахлуе в кухнята в пристъп на ярост, безразсъден и обезумял от убедеността, че умира от раната в гърлото си и решен на сляпо отмъщение. Ако обаче мъжът влезеше бавно и предпазливо, Джинджър щеше да има неприятности. Но всяка секунда на забавяне намаляваше вероятността драмата да се разиграе по нейния сценарий.

Освен ако раната в гърлото не беше по-сериозна, отколкото Джинджър предполагаше. В такъв случай той трябваше да е още в библиотеката и кръвта му да изтичаше. Джинджър се замоли на Бога да е така.

Но тя знаеше, че убиецът е жив. И се приближава към нея.

Джинджър можеше да изпищи и да вдигне на крак съседите, които да се обадят в полицията, но стрелецът едва ли щеше да бъде арестуван навреме. Той нямаше да избяга, докато не я убиеше. Крещенето щеше да бъде загуба на енергия.

Джинджър допря гръб до стената и се втренчи в люлеещите се врати. Беше напрегната и готова да реагира и на най-малкия знак на раздвижване, но вратите не помръдваха.

Къде беше онзи тип, по дяволите?

Минаха пет секунди. Десет. Двайсет.

Какво ли правеше?

Вкусът на кръв в устата й стана по-стипчив и парлив. Догади й се. Джинджър се замисли какво бе сторила на мъжа, постепенно започна да осъзнава жестокостта на действията си и остана потресена от потенциала си към насилие. Тя имаше време да мисли какво още смята да му направи. Джинджър си представи как широкото острие на касапския нож се забива дълбоко в тялото му и потрепери от погнуса. Тя не беше убиец, а лечител, и не само заради образованието си, но и по природа. Джинджър се опита да престане да мисли как ще забие ножа в мъжа. Тези разсъждения бяха опасни, смущаващи и изнервящи.

Но къде беше той?

Тя не можеше да чака повече. Джинджър се уплаши, че бездействието й притъпява животинската жестокост, от която се нуждае. Беше убедена, че всяка изминала секунда му дава предимство, затова протегна ръка към люлеещите се врати. Но докато се канеше да ги бутне и да надникне в хола, се смрази от внезапното усещане, че убиецът е на няколко сантиметра от нея, от другата страна на вратите, и я чака да предприеме първия ход.

Джинджър се поколеба, затаи дъх и се заслуша.

Тишина.

Тя напрегна слух, но пак не чу нищо.

Дръжката на ножа стана хлъзгава от изпотената й ръка.

Джинджър най-после бутна леко вратите и предпазливо надникна. Стрелецът не беше пред нея, както се бе опасявала, а в отсрещната страна на коридора, до фоайето. Той отново влизаше в апартамента. Държеше пистолета. Явно я бе търсил в асансьора и на стълбището и след като не я бе намерил, се връщаше. Убиецът заключи външната врата и сложи веригата, за да забави излизането й. Явно бе решил, че Джинджър още е в апартамента.

Мъжът държеше ръка на ухапаното си гърло. Хриптенето му се чуваше дори от разстояние. Но явно вече не беше паникьосан. Засега беше жив и това му вдъхваше увереност с всяка изминала секунда. Той бе започнал да осъзнава, че ще оцелее.

Убиецът погледна наляво към хола и надясно към спалнята, после се вторачи в дългия, тъмен коридор и сърцето на Джинджър се сви. Но той беше твърде далеч и не видя, че вратите на кухнята са открехнати, и влезе в спалнята. Безшумните му, целенасочени движения бяха обезсърчителни.

Джинджър пусна вратата на кухнята да се затвори, отчаяно съзнавайки, че планът й няма да се осъществи. Убиецът беше професионалист, свикнал с насилието и макар че временно бе изкаран от равновесие от неочакваната жестокост на атаката й, бързо възвръщаше хладнокръвието си. Докато претърсеше спалнята и дрешниците, той отново щеше да се владее напълно. Едва ли щеше да нахлуе в кухнята и да стане лесна мишена.

Джинджър трябваше да се измъкне от апартамента. При това бързо.

Тя не хранеше надежди, че ще стигне до външната врата. Мъжът може би вече бе претърсил спалнята и се връщаше в хола.

Джинджър остави ножа, пъхна ръка под пуловера си, махна сутиена и го пусна на пода. После безшумно заобиколи масата, дръпна завесите, погледна към площадката на аварийното стълбище и отвори прозореца. Дървената рамка се бе подула от зимната влага и изскърца. Джинджър разбра, че стрелецът е чул звука, защото бързите му стъпки отекнаха в коридора.