Жената бе снимана от кръста нагоре. Лежеше на малко легло и завивките бяха дръпнати до брадичката й. Тялото й беше завързано с ремъци. Едната й ръка беше оголена и във вената на китката беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Жената изглеждаше дребна, безпомощна и отчаяна.
Снимката мигновено предизвика асоциации с кошмара му, в който невидими хора крещяха и натискаха лицето му в мивката. Няколко пъти този сън бе започнал в легло в непозната стая и зрението му беше замъглено от яркожълта мъгла. Гледайки младата жена, Доминик беше убеден, че някъде има и негова снимка в подобни обстоятелства — завързан с ремъци за леглото, с игла за интравенозно поддържане на живота в ръката и с безизразно лице.
В петък той бе показал двете снимки на Паркър Фейн и художникът бе стигнал до същите изводи.
— Ако греша, изпечи ме в ада и направи от мен сандвичи за дявола, но се кълна, че това е снимка на жена под наркоза и подложена на промиване на мозъка, каквото явно са направили и на теб. Господи, тази история става все по-интересна и странна с всеки изминал ден! Би трябвало да отидеш при ченгетата, но не можеш да го сториш, защото не знаеш на чия страна са. Онези хора може да са свързани с правителството. Но ти не си единственият, който си е навлякъл неприятности, приятелю мой. Свещеникът и жената също са се забъркали в това. Онзи, който е положил толкова много усилия, крие нещо много по-голямо, отколкото предполагах досега.
Доминик седеше в хотелската стая и гледаше снимките на свещеника и жената.
— Кои сте вие? — попита на глас той. — Как се казвате? Какво се случи с нас там?
Навън блеснаха светкавици. Дъждът барабанеше по външната стена на хотела и по прозореца, досущ препускащи копита на хиляди впрегнати коне.
Доминик се завърза за леглото по начин, който значително бе усъвършенствал след Коледа. Първо уви с марля китката на дясната си ръка, за да я предпази от охлузвания с въжето. Вече използваше найлоново въже шест милиметра в диаметър, направено да издържа хиляда и триста килограма и предназначено за алпинисти.
Това се наложи, защото през нощта на двайсет и осми декември той се бе измъкнал от въжето, като го бе прегризал насън.
В хотелската стая в Портланд Доминик се буди три пъти, като ожесточено се бореше с въжето, потеше се и дишаше учестено, а сърцето му биеше като обезумяло от страх.
— Луната! Луната! — крещеше той.
3.
Лас Вегас, Невада
В деня след Коледа Джорджа Монатела заведе Марси при доктор Луис Безанкур и прегледът се превърна в изпитание, което измъчи лекаря, уплаши Джорджа и притесни и двамата. Марси пищя, драска с нокти и плака през цялото време.
— Не искам лекари! Те ще ми причинят болка.
В изключително редките случаи, когато момиченцето не се държеше добре, една плесница по дупето обикновено беше достатъчна, за да я вразуми и укроти. Но когато Джорджа направи това сега, ефектът беше обратен. Марси се разпищя още по-силно и се разрида още по-пронизително.
Медицинската сестра помогна на Джорджа да заведат детето от чакалнята в лекарския кабинет. Джорджа вече беше ужасно разтревожена от необяснимото държание на дъщеря си. Шегите и предразполагащите обноски на доктор Безанкур не бяха достатъчни, за да успокоят момиченцето, което се уплаши още повече и започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато го видя. Марси се дръпна назад, когато лекарят се опита да я докосне, изпищя, удари го и го ритна и се наложи Джорджа и сестрата да я хванат. А когато доктор Безанкур използва офталмоскоп, за да прегледа очите й, ужасът й достигна връхната си точка и Марси се напишка.
Неконтролируемото й уриниране отбеляза рязка промяна в държанието й. Тя млъкна и се намръщи, както бе направила на Коледа. Беше изумително бледа и трепереше. После Марси се затвори в себе си и Джорджа отново помисли, че детето й страда от аутизъм.
Луис Безанкур не знаеше каква диагноза да постави, така че да успокои Джорджа. Той изказа предположения за неврологични и мозъчни смущения и психични заболявания и поиска Марси да постъпи за няколко дни в болница „Сънрайз“, за да й направят изследвания.
Грозната сцена в кабинета му беше само встъпление към поредицата от гневни изблици, в които Марси избухна в болницата. Видът на лекарите и сестрите я хвърли в паника, която се превърна в истерия и накрая ескалира, когато детето изпадна в полукататоничен транс. Съвземането й продължи няколко часа.
Джорджа си взе едноседмичен отпуск от казиното и се настани в болницата, като спеше на сгъваемо легло в стаята на Марси. Момиченцето непрекъснато се мяташе, риташе, хленчеше и викаше насън.
— Луната, луната…
На четвъртата нощ, неделя, двайсет и девети декември, разтревожена и капнала от умора, Джорджа също се нуждаеше от медицински грижи.
Като по чудо в понеделник сутринта необяснимият ужас на Марси премина. Тя още не искаше да стои в болницата и настойчиво се молеше да си отиде вкъщи, но вече не беше уплашена. Марси продължи да се чувства неспокойна в присъствието на лекарите и сестрите, но не се дърпаше ужасена от тях и не ги удряше, когато я докоснеха. Още беше бледа, нервна и нащрек. Но за пръв път от няколко дни апетитът й се възвърна и тя изяде закуската си.
Когато свършиха и последните изследвания и докато Марси обядваше в леглото, доктор Безанкур извика Джорджа да разговарят в коридора. Той приличаше на ловджийско куче в лицето и имаше топчест нос и влажни, добри очи.
— Всички изследвания са отрицателни, Джорджа. Няма тумори в мозъка, нито увреждания или нарушени неврологични функции.
Джорджа едва не избухна в сълзи.
— Слава Богу.
— Ще изпратя Марси при друг лекар. Тед Къвърли. Той е детски психолог и е много добър. Сигурен съм, че ще разбере какво й има. Странно, но… имам чувството, че може да сме я излекували, без да го съзнаваме.
Джорджа примига учудено.
— Какво искате да кажете?
— Като се замисля, ми се струва, че поведението й имаше всички симптоми на фобия. Необяснимият страх, пристъпите на паника… Подозирам, че тя бе започнала да развива силна антипатия към всичко, свързано с медицината. Има метод на лечение, който се нарича „потопяване“. Пациентът умишлено, дори безпощадно, се излага на онова, от което дълго се е страхувал и силата на фобията отслабва и изчезва. Именно това може да сме направили, когато насила я накарахме да постъпи в болница.
— Но откъде може да я развила такава фобия? Тя никога не е имала неприятно преживяване с лекари или с болници. Никога не е била сериозно болна.
Безанкур сви рамене.
— Още не знаем какво поражда фобиите. Но не е необходимо да преживяваш самолетна катастрофа, за да се страхуваш от летене. Фобиите… се появяват ей така, изведнъж. Дори ако случайно сме я излекували, ще има остатъчен страх, който Тед Къвърли ще идентифицира. Той ще изкорени остатъците от фобията. Не се тревожи, Джорджа.
В понеделник следобед, на трийсети декември, Марси бе изписана от болницата. Докато пътуваха с колата, тя възвърна настроението си и щастливо сочеше с пръст очертанията на животни в облаците. Щом влезе вкъщи, тя се втурна в хола и седна сред купчините Коледни подаръци, на които не бе имала възможността да се порадва. Пак игра с „Чичо Доктор“, но не с онази обезпокоителна обсебеност като на Коледа.
Родителите на Джорджа веднага отидоха в апартамента. Джорджа не им бе позволила да ги посетят в болницата, за да не окажат някакво въздействие върху деликатното състояние на детето. Марси беше в чудесно настроение — мила и забавна.
