— Разкажи ми минута по минута за вечерята в грил „Спокойствие“.
Джинджър изправи рамене. Очите й още бяха затворени, но се движеха зад клепачите, сякаш се оглеждаше наляво и надясно, докато влизаше в грил „Спокойствие“. За изненада на Пабло тя стана и тръгна към средата на стаята. Той скочи и се приближи до нея, за да я предпази да не се блъсне в мебелите. В мислите си Джинджър вървеше между масите в ресторанта. Напрежението и страхът я напуснаха, защото тя беше изцяло в онзи момент, преди да започнат неприятностите й.
— Здрачи се, докато се освежа и дойда тук — тихо и спокойно каза тя. — Навън равнините са оранжеви на светлината на залязващото слънце и ресторантът е изпълнен с тези отблясъци. Мисля да седна в ъгловото сепаре до прозореца. Ухае приятно. Лук… подправки… пържени картофи.
— Колко човека има в заведението, Джинджър?
Тя спря и се обърна, сякаш оглеждаше помещението.
— Готвач и сервитьорка. Трима мъже… Предполагам, че са шофьори на камиони… Седят на високи столчета до бара… Още трима на онази маса… И възпълничкият свещеник… Друг мъж в сепарето… Единайсет човека заедно с мен.
— Добре. Да отидем в сепарето до прозореца.
Джинджър отново тръгна, като леко се усмихна на някого, заобиколи някакво препятствие, което само тя виждаше, и после изведнъж трепна от изненада и сложи ръка на устата си.
— Какво има? — попита Пабло. — Какво стана?
Тя примига няколко пъти, усмихна се и заговори на някого в грил „Спокойствие“.
— Не, не. Нищо ми няма. Всичко е наред. Вече се избърсах. Ето, виждате ли?
Джинджър избърса лицето си, като гледаше надолу, сякаш човекът, с когото разговаряше, седеше, а после вдигна глава, когато той стана.
— Когато изсипвате сол,
Тя продължи да върви и Пабло каза:
— Спри. Почакай, Джинджър. Разкажи ми как изглежда мъжът, който хвърли сол по теб.
— Млад. На трийсет и две-три години. Около метър седемдесет и пет. Строен. Черна коса. Черни очи. Хубав. Изглежда стеснителен и мил.
Мъжът несъмнено беше Доминик Корвези.
Джинджър пак тръгна. Пабло внимателно я насочи към канапето. Тя седна, погледна през прозореца и се усмихна, наслаждавайки се в спомена си на равнините в Невада, озарени от лъчите на залязващото слънце.
Пабло гледаше и слушаше, докато Джинджър разменяше любезности със сервитьорката и си поръчваше бира. Секундите летяха, но той не бързаше, защото знаеше, че се приближават до критичния миг, когато реалните й спомени ще отстъпят място на фалшивите. Събитието или онова, което тя бе видяла, се бе случило в този момент и Пабло искаше да научи всичко за минутите, водещи към него.
Сервитьорката донесе бирата и Джинджър си поръча домашно приготвена зеленчукова супа и сандвич със сирене.
После, преди да й сервират храната, Джинджър се намръщи, погледна през въображаемия прозорец и попита:
— Какво е това?
— Какво виждаш?
На лицето й се изписа безпокойство и тя стана.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Джинджър се обърна към другите посетители в ресторанта и с озадачено изражение каза:
— Нямам представа.
Тя протегна ръце, сякаш да се подпре на масата или на стената на сепарето.
— Тресе се. Защо всичко се тресе?
Джинджър подскочи от изненада.
— Чашата ми падна на пода. Земетресение ли има? Какво става? Какъв е този шум? Вратата!
Тя се уплаши и побягна, отправяйки се към изхода.
— Вратата! — отново извика Джинджър, но после изведнъж спря, олюля се, ахна и се разтрепери.
Пабло се приближи до нея. Тя падна на колене и наведе глава.
— Какво става, Джинджър?
— Нищо.
Тя мигновено се преобрази.
— Какъв е онзи шум?
— Какъв шум?
Гласът й отново стана монотонен като на робот.
— По дяволите, Джинджър, какво става в грил „Спокойствие“?
На лицето й се изписа ужас, но тя каза само:
— Вечерям.
— Това е фалшив спомен.
— Вечерям.
Пабло се опита да я накара да продължи със съдбоносния спомен за ужасното нещо, което предстоеше да се случи. Но накрая трябваше да се примири с факта, че „блокажът Азраел“, с който бяха потиснати спомените й, се активира в момента, когато Джинджър хуква към вратата на ресторанта, и продължава до вторник сутринта. С течение на времето Пабло може би щеше да успее да го раздроби на по-малки измерения, но онова, което бе свършил за един ден, беше достатъчно.
Най-сетне бяха постигнали реален успех. Вече знаеха, че в петък вечерта, на шести юли по миналата година, Джинджър е видяла нещо, което не е трябвало да види. После е била задържана в някоя от стаите на мотел „Спокойствие“, където някой бе използвал сложни методи за промиване на мозъка, за да потисне спомените й за случилото се и по този начин да й попречи да го съобщи на света.
Но кои бяха онези всемогъщи хора? И какво бе видяла Джинджър?
2.
Портланд, Орегон
В неделя, пети януари, Доминик Корвези отиде със самолет в Портланд и нае стая в хотел, намиращ се близо до жилищната сграда, където някога бе живял. Валеше проливен дъжд и въздухът беше студен.
Доминик обядва в хотелския ресторант, а следобед и вечерта седя до прозореца в стаята си и гледа окъпания от дъжда град, като непрекъснато мислеше за пътуването си по миналото лято, което отново се готвеше да предприеме.
Както бе казал на Паркър Фейн на Коледа, той беше убеден, че по пътя бе попаднал на опасна ситуация и колкото и параноично да звучеше споменът е бил заличен от паметта му. Съобщенията от неизвестния кореспондент водеха до този извод.
Преди два дни Доминик бе получил трети плик без обратен адрес и с пощенско клеймо от Ню Йорк. Вътре имаше две моментални снимки.
Първата не му оказа толкова силно въздействие, макар че неизвестно защо го изпълни с напрежение. Доколкото си спомняше, той не познаваше мъжа на снимката. Млад, възпълничък свещеник с буйни кестеняви коси, лунички и зелени очи. Свещеникът седеше на стол зад малко бюро, а до него имаше куфар. Раменете му бяха изправени, челото — вдигнато и коленете прибрани. Снимката обезпокои Доминик, защото лицето на свещеника беше безизразно, а погледът — втренчен като на мъртвец. Мъжът беше жив, но въпреки това очите му бяха ужасяващо безжизнени.
Втората снимка оказа на Доминик много по-силно въздействие. Той имаше чувството, че познава младата жена, макар да не си спомняше къде се бяха срещали. При вида й сърцето му започна да бие силно от страх като онзи, който го обземаше, когато се събудеше след среднощните си разходки насън. Жената беше около трийсетгодишна. Сини очи. Сребристоруси коси. Лице с изящно изваяни черти. Тя би била изключително красива, ако изражението й не беше същото като на свещеника — безжизнено и мъртвешко.
