статиите, които бе чела за деца, страдащи от аутизъм, но не можа да си спомни дали това заболяване се проявява още в ранното детството или е възможно едно напълно нормално момиченце на седем години изведнъж да се затвори в себе си и завинаги да се изолира от външния свят.

Но постепенно Марси излезе от унеса. Започна да отговаря на въпросите на Мери и Пит, макар че едносричните думи, произнесени с безизразен, монотонен глас бяха почти толкова обезпокоителни, колкото писъците й преди това. Смучейки палеца си — нещо, което не бе правила най-малко две години, Марси отиде в хола, за да играе с новите играчки. През по-голямата част от следобеда тя игра без видимо удоволствие. Лицето й беше леко намръщено. Джорджа беше обезпокоена от тази промяна, но изпита облекчение, като видя, че дъщеря й вече не проявява интерес към „Чичо Доктор“.

В четири и половина момиченцето престана да се мръщи и отново започна да общува. Настроението й се повиши.

— Тя само се опитва да ни даде да разберем, че е обидена и объркана — прошепна Мери, докато вървеше към колата. — Марси не разбира защо баща й я е напуснал и в момента се нуждае от специално внимание и обич. Това е всичко.

Но Джорджа знаеше, че проблемът е по-неприятен. Тя не се съмняваше, че Марси е смутена от поведението на баща си, дълбоко засегната от заминаването му и изпълнена с нерешени конфликти. Но нещо друго и необяснимо измъчваше детето и Джорджа се страхуваше от това.

Скоро след като Мери и Пит си тръгнаха, момиченцето започна да играе с „Чичо Доктор“ със същата изнервяща напрегнатост като преди и когато дойде време за лягане, поиска да вземе комплекта със себе си. И сега детето сънуваше и бълнуваше за лекари, медицински сестри и игли.

Джорджа нямаше да може да заспи, дори ако Марси беше спокойна и не се въртеше. Тревогите предизвикваха безсъние много по-успешно от десетина чаши кафе. Тя внимателно се заслуша в думите на дъщеря си, надявайки се да чуе нещо, което да й помогне да разбере какво става или да насочи педиатъра при поставянето на диагноза. В два след полунощ Марси измънка нещо друго, което нямаше нищо общо с лекари, медицински сестри и дълги, остри игли. Ритайки ожесточено, момиченцето се обърна по гръб, изстена и после се отпусна неподвижно.

— Луната, луната, луната… — промълви тя с глас, изпълнен с изумление и същевременно със страх. Шепотът беше настойчив и смразяващ кръвта и Джорджа разбра, че това не е безсмислено бълнуване. — Луната, луната, луната…

Чикаго, Илинойс

Брендън Кронин, свещеникът, който бе изгубил вярата си, спеше под топло одеяло и юрган и се усмихваше на нещо. Зимният вятър стенеше в клоните на гигантския бор навън и в стрехите. Брендън започна да говори насън, повтаряйки ритмично и тревожно думата „луната“…

Лагуна Бийч, Калифорния

— Луната! Луната!

Доминик Корвези се събуди от собствените си уплашени викове и от пареща болка в дясната китка. Беше на колене до леглото си и трескаво дърпаше нещо, което стягаше ръката му. Доминик се бори още няколко секунди, после съзнанието му се проясни. Осъзна, че се опитва да се освободи от въжето, с което сам се бе завързал.

Дишайки учестено и с разтуптяно сърце, Доминик протегна ръка към лампата и изтръпна, когато ярката светлина заслепи очите му. Той погледна въжето и видя, че докато е спал, е развързал единия от четирите стегнати възли и е разхлабил втория, а сетне търпението му се бе изчерпало. А след това, в пристъп на паника, каквато неизменно съпътстваше сомнамбулизма му, Доминик явно бе започнал да дърпа въжето, разкървавявайки дясната си китка.

Той стана, отметна завивките и седна на ръба на леглото.

Доминик знаеше, че сънува нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше убеден, че това не е кошмарът, който го спохождаше през изминалия месец, защото нямаше нищо общо с луната. Сънят беше различен — еднакво ужасяващ, но по друг начин.

Виковете, които го бяха събудили, бяха толкова настойчиви, обсебващи и изпълнени със страх, че Доминик ги помнеше съвсем ясно. „Луната! Луната!“ Той потрепери и вдигна ръце към пулсиращите си слепоочия.

Луната. Какво ли означаваше това?

Бостън, Масачузетс

Джинджър извика пронизително и седна в леглото.

— О, много съжалявам, госпожице Вайс — каза Лавиния, прислужницата на семейство Ханаби. — Не исках да ви уплаша. Но сънувахте кошмар.

— Кошмар ли? — Джинджър не си спомняше да е сънувала нещо.

— Ами, да, при това явно много неприятен, защото викахте. Минавах по коридора и ви чух. Едва не влязох веднага, но осъзнах, че сигурно сънувате. Поколебах се, но вие продължихте да крещите, затова реших, че е по-добре да ви събудя.

— Крещях ли? И какво виках?

— Повтаряхте едно и също. „Луната, луната, луната.“ Бяхте уплашена.

— Нищо не си спомням.

— Викахте „луната, луната“. Гласът ви беше толкова уплашен, че сякаш ви убиваха.

Втора част

Дни на разкрития

Смелостта е съпротива срещу страха и овладяване на страха, а не отсъствие на страх.

Марк Твен

Има ли животът значение? Напразно ли е всяко човешко стремление? Откъде сме дошли и накъде заминаваме? Тези смразяващи въпроси си задаваме във всеки ден и нощ на самота копнеем да намерим приказната светлина, която ще хвърли лъч на прозрение върху изконното човешко въжделение.

Книга на преброените тъги

Приятелят справедливо може да се нарече шедьовър на природата.

Вы читаете Непознати
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату