две седмици и обезумели очи. Тялото му вонеше толкова противно, че Зеб едва не се задави от собствената си миризма. Явно не се беше къпал от седмици.
Нуждаеше се от помощ. Беше болен. И объркан. Не разбираше какво става с него, но знаеше, че трябва да се обади по телефона и да потърси помощ.
Но Зеб не се приближи веднага до телефона, защото се страхуваше, че ще го обявят за безнадеждно луд и ще го затворят в психиатрична клиника до края на живота му. Така, както направиха с баща му. Когато Зеб беше осемгодишен, баща му често получаваше ужасни пристъпи, бълнуваше и бръщолевеше, че от стените изпълзяват гущери, и лекарите го прибраха в отрезвителното отделение, за да пречистят организма му. Но този път, за разлика от преди, делириум тременсът не премина и той прекара в клиника остатъка от живота си. И оттогава Зеб се боеше, че и неговият мозък може да е увреден. Гледайки лицето си в огледалото, той осъзна, че не може да повика помощ, докато не оправи външния си вид и не разтреби къщата. Инак щяха да го приберат в лудница.
Зеб не беше в състояние да гледа отражението си достатъчно дълго, за да се избръсне, затова реши първо да почисти къщата. Навел глава, за да не вижда снимките на луната, която неудържимо го привличаше, той бързо влезе в спалнята, отвори гардероба и извади пушката си дванайсети калибър „Ремингтън“ и кутия с патрони. После се върна в кухнята, зареди пушката и я сложи на масата. Говорейки на глас, Зеб сключи сделка със себе си.
— Изхвърли книгите за луната, скъсай плакатите, за да не изглежда толкова шантава тази къща, изчисти кухнята, избръсни се и се изкъпи. И тогава може би съзнанието ти ще се проясни достатъчно, за да разбереш какво става с теб. И да потърсиш помощ. Но не и сега, когато всичко е в безпорядък.
Той не спомена за пушката. Беше му провървяло, че за малко излезе от унеса по луната, в който живееше, стресна се и дойде на себе си, когато видя празния хладилник, но ако отново се върнеше в онзи кошмар, можеше и да не се събуди повече. Ето защо, ако не устоеше на привличането на луните по стените, Зеб бързо щеше да се върне в кухнята, да вземе пушката, да пъхне дулото в устата си и да натисне спусъка.
Смъртта беше по-добро решение, отколкото да живее в това състояние.
Влезе в хола и започна да събира книгите. Някои имаха обложки със снимки на луната, но Зеб ги бе изрязал. Той грабна купчина книги и излезе на двора, където имаше огнище за скара. Треперейки от студ, Зеб ги хвърли в ямата и се върна да вземе още, без да смее да погледне нощното небе от страх, че огромното светило още е там.
Непреодолимото му желание да се вторачи в луната беше силно и властно, досущ потребността на наркоман от хероин, но Зеб успя да се пребори с него.
Докато пренасяше книгите в огнището, почувства, че в паметта му отново напира споменът за отдавна забравено събитие.
Но когато драсна клечката и се наведе, Зеб видя, че ямата е празна. Изумен и ужасен, той се вторачи в нея, сетне пусна кибрита, хукна към къщата, влезе в кухнята и видя онова, от което най-много се страхуваше. Там бяха натрупани книгите — мокри от снега и изцапани с пепел от огнището. Зеб наистина ги бе изхвърлил, но после отново го бе обзел лунатизмът и без да знае какво прави, ги бе занесъл обратно вкъщи.
Той започна да плаче, но остана непреклонен в решението, че няма да прекара остатъка от живота си в усмирителна риза. Зеб взе десетина книги и пак тръгна към огнището. Имаше чувството, че е прокълнат и се намира в ада, обречен вечно да извършва този безумен ритуал.
Зеб реши, че пак е напълнил ямата, но изведнъж осъзна, че не носи книгите към огнището, а обратно в къщата. Отново бе изпаднал в унес по луната и вместо да унищожава предметите на обсебеността си, за пореден път ги събираше.
Зеб тръгна към къщата и забеляза, че снегът блести, отразявайки светлина. Пряко волята си, той вдигна глава и погледна почти безоблачното небе.
— Луната — промълви Зебедая.
И в същия миг разбра, че с него е свършено.
Лагуна Бийч, Калифорния
За Доминик Корвези Коледа почти по нищо не се отличаваше от другите дни. Той нямаше съпруга и деца, за да я направи специална. Доминик бе израснал в домове на осиновители и нямаше роднини, с които да сподели пуйка и пай с кайма. Неколцина приятели, включително Паркър Фейн, всяка година го канеха да се присъедини към празника им, но той винаги отказваше, защото знаеше, че ще се чувства излишен. Доминик обичаше самотата и хубавите книги в дома му можеха да направят всеки ден приятен.
Но тази Коледа той не можеше да се съсредоточи да чете, защото мислеше за загадъчната поща, която бе получил предишния ден и за потребността да устои на силното си желание да глътне хапче валиум. Макар да се страхуваше, че ще сънува и ще ходи насън, вчера Доминик не взе валиум, нито флуразепам. Бе твърдо решил да избегне по-нататъшна зависимост от успокоителните, въпреки че продължаваше да жадува за тях.
Всъщност искаше ги толкова силно, че изсипа хапчетата в тоалетната и пусна водата, защото нямаше доверие на себе си.
Докато денят минаваше, безпокойството му нарасна до нивото, което бе достигнало, преди да започне да взима лекарства.
В седем вечерта на Коледа Доминик пристигна в разположената несиметрично къща на Паркър, намираща се на склона на хълма, и прие чаша домашно приготвен топъл коктейл от разбито яйце със захар, канела, мляко и вино. Обичайно неподдържаната брада и разрошената коса на художника бяха подстригани и пригладени в чест на празника. Макар да беше облечен по-консервативно от обикновено и подстриган, Паркър беше темпераментен и ентусиазиран както винаги.
— Каква Коледа! Днес в къщата царстваха мир и любов. Скъпият ми брат направи само четирийсет- петдесет гадни и завистливи забележки за успеха ми. Обикновено са два пъти повече. Онази светица, доведената ми сестра Карла, само веднъж нарече снаха си Дорийн „кучка“. Но това може да се смята за оправдано, защото Дорийн започна всичко, като нарече Карла „безмозъчна пънкарка“, пълна с психарски врели-некипели. Истински ден на приятелство и обич! И този път нямаше нито един шамар, повярвай! И макар че както обикновено се напи, съпругът на Карла не повърна и не падна по стълбите, както на предишни Коледи. Но настоя да имитира Бет Мидлър най-малко десет пъти.
— Заминавам на дълго пътуване — каза Доминик, докато двамата слагаха столове до прозореца. — Ще отида със самолет до Портланд и оттам ще взема кола под наем. После ще мина по същия път като по миналото лято — през Невада и половината Юта по междущатска магистрала 80 до Маунтинвю.
Доминик седна, но Паркър остана прав. Новината го развълнува приятно.
— Какво се е случило? Това не е почивка, нали? Не е пътуване за удоволствие. Пак ли ходиш насън? Сигурно е така. И е станало нещо, което те е убедило, че това е свързано с промените с теб през онова лято.
— Не ходя насън, но сигурно ще го направя, защото изхвърлих проклетите лекарства. Те не ми помагаха. Излъгах. Започнах да ставам зависим от тях, Паркър. Не ми пукаше, защото беше по-добре да съм зависим, отколкото да понасям нещата, които правех насън. Но сега всичко се промени заради това. — Доминик извади двете бележки от неизвестен подател. Ръката му трепереше. — Проблемът ми не е само психически. Тук става нещо странно.
Той даде първата бележка на Паркър. Ръката му трепереше.
Художникът я прочете и остана озадачен.
— Вчера я получих по пощата. Няма обратен адрес. Пристигна и още една — продължи Доминик и добави, че е написал стотици пъти думата „луната“ на компютъра си, докато е спал, после даде на Паркър и втората бележка.
— Но след като аз съм първият, на когото разказваш тази история за луната, откъде някой е знаел
