толкова много, че да изпрати такава бележка?
— Който и да е, онзи човек знае за сомнамбулизма ми. Може би защото ходих на лекар и…
— Искаш да кажеш, че те наблюдават?
— Явно. До известна степен. Не постоянно, а периодично. Но вероятно не знаят, че съм написал онази дума на компютъра си и как я произнасям насън, освен ако не стоят до леглото ми. Но несъмнено
Паркър най-после седна на ръба на стола.
— Намери ги и ще разбереш какво става.
— Ню Йорк е голям град. Там нямам отправна точка. Но когато получих първата бележка, осъзнах, че имаш право — кризата на личността ми е свързана с предишната драстична промяна, която стана с мен по време на пътуването ми от Портланд до Маунтинвю. Ако отново мина по този маршрут, спра в същите мотели, ям в същите крайпътни ресторанти и се опитам точно да пресъздам всичко, може да си спомня нещо.
— Но как би могъл да забравиш нещо толкова важно?
— Може би не съм го забравил, а са заличили спомените ми.
— Но защо са ти изпратили тези бележки? Анонимният подател явно е на твоя страна.
— Вероятно не е съгласен с всичко, което са ми направили.
— Направили? Какви ги говориш?
Доминик нервно въртеше между пръстите си чашата с коктейла.
— Не знам. Но онзи кореспондент… очевидно иска да разбера, че проблемът ми не е психически, а в него се крие нещо повече. Мисля, че може би онзи човек иска да ми помогне да разбера истината.
— Тогава защо не ти се обади и не ти я каже?
— Предполагам, че не желае да рискува. Този човек сигурно е замесен в някаква конспирация, но част от групата не иска истината да излезе наяве. Ако се свърже открито с мен, другите ще разберат и той здравата ще загази.
Паркър прокара няколко пъти пръсти през косата си, като я разроши, сякаш това му помагаше да мисли по-задълбочено.
— Говориш така, сякаш те преследва някаква всезнаеща и всемогъща организация. Светата инквизиция, розенкройцерите, ЦРУ и масоните — всички взети заедно! Наистина ли мислиш, че са ти промили мозъка?
— Може и така да се нарече. Смятам, че не съм забравил травмиращия епизод без чужда помощ. Онова, което съм видял или преживял, явно е било толкова потресаващо, че още безпокои подсъзнанието ми и се опитва да достигне до мен чрез сомнамбулизма или написаното от мен на компютъра. Случилото се е било толкова изумително, че дори промиването на мозъка ми не е успяло да го заличи от паметта ми и някой от конспираторите рискува живота си, изпращайки ми загадъчни послания.
Паркър прочете бележките още веднъж, върна ги на Доминик и изпи коктейла си.
— По дяволите. Мисля, че имаш право и това ме разстройва. Не искам да го повярвам. Звучи ми така, сякаш творческото ти въображение се е развихрило и се опитваш да измислиш сюжет за нов роман — нещо по-колоритно от онова, което обикновено пишеш. Но колкото и налудничаво да звучи цялата история, друг отговор не ми идва наум.
Доминик осъзна, че е стиснал силно чашата си и има опасност да я строши. Той я сложи на масичката и избърса ръце в панталона си.
— И на мен. Нищо друго не може да обясни сомнамбулизма, промяната в мен, докато пътувах между Портланд и Маунтинвю и двете бележки.
— Какво ли е станало? — попита Паркър. — Изражението му беше загрижено. — На какво попадна, докато пътуваше там?
— Нямам представа.
— Не си ли мислил, че може да е нещо много лошо и опасно и е по-добре да не го знаеш?
Доминик кимна.
— Но ако не науча истината, няма да мога да се отърва от сомнамбулизма. Насън бягам от спомена за случилото се с мен там, по пътя, по миналото лято и за да спра да бягам, трябва да разбера какво е било. Защото в противен случай ще се побъркам. Това също може би звучи малко мелодраматично, но е вярно. Ако не науча истината, онова, от което се страхувам насън, ще започне да ме обсебва и когато съм буден и тогава няма да имам миг покой. И накрая единственият изход ще бъде да пъхна дулото на пистолета в устата си и да натисна спусъка.
— Мили Боже!
— Говоря сериозно.
— Знам, знам. Господ да ти е на помощ, приятелю мой.
Рино, Невада
Облакът, който закри луната, спаси Зебедая Ломак, преди обсебеността да го завладее напълно. Той изведнъж осъзна, че е излязъл без палто в мразовитата декемврийска нощ и се е вторачил в небето, хипнотизиран от лунните лъчи. Ако облакът не бе нарушил унеса му, Зеб вероятно щеше да стои там, докато обектът на странния му интерес се скриеше зад хоризонта. И после, отново изпаднал в лунатизъм, щеше да се прибере в една от стаите си, облепена със снимки на луната, и да лежи там, изпаднал в транс, докато умре от глад.
Зеб изпита неимоверно облекчение, нададе окаян вик и хукна към къщата. Подхлъзна се и падна в снега, но веднага стана, отчаяно търсейки безопасността на дома си, където ликът на луната не можеше да му въздейства. Но, разбира се, помещенията в къщата също не бяха безопасни. Макар че затвори очи и започна да къса снимките на луната, Зеб отново се предаде на манията си. Той не виждаше изображенията на луната, но ги
„Също като баща ми. Психично болен. В клиника до края на живота.“
Досущ далечна мълния, тази мисъл пробягна в бързо замъгляващото се съзнание на Зебедая Ломак. Това го стресна и му позволи да се съвземе достатъчно дълго, за да се втурне към масата в кухнята, където чакаше заредената пушка.
Чикаго, Илинойс
Отец Стефан Висажик, потомък на волеви и непреклонни поляци и спасител на объркани свещеници, не бе свикнал с неуспеха и не се примиряваше със загубата.
— Но след всичко, което ти казах, как е възможно още да не вярваш? — попита той.
— Съжалявам, отче — отговори Брендън Кронин. — Но не усещам Божието присъствие по-силно днес, отколкото вчера.
Двамата седяха в спалнята на втория етаж на тухлена къща на родителите на Брендън, която се намираше в ирландския квартал на име Бриджпорт, където по нареждане на отец Висажик младият свещеник прекарваше празниците. Облечен в сив панталон и бяла риза, Брендън седеше на ръба на двойното легло, застлано с овехтяла, жълта, плюшена покривка. Стефан беше нервиран от твърдоглавието му и непрекъснато крачеше напред-назад, сякаш се опитваше да се отърси от досадната болка на провала си.
— Тази вечер се запознах с един атеист, който е започнал да вярва в Бога след невероятното излекуване на Толк. Но ти оставаш равнодушен.
— Радвам се за доктор Сънфорд, но подновената му вяра не разпалва моята.
Отказът на Брендън да се изуми от неотдавна случилите се чудеса не беше единственото, което ядосваше отец Висажик. Пасивното поведение на младия свещеник също беше дразнещо. Щом не можеше да намери волята отново да повярва в Бога, Брендън би трябвало да бъде обезсърчен и отчаян от липсата
