Бостън, Масачузетс
На Коледа следобед Джинджър Вайс четеше „Здрач във Вавилон“. И когато в седем дойде време да слезе долу и да вечеря със семейство Ханаби, тя нямаше никакво желание да остави книгата. Джинджър беше доброволен пленник на увлекателния сюжет, но още по-силно я привличаше снимката на автора. Интересните очи и красивото му лице продължаваха да предизвикват в нея безпокойство, граничещо със страх, и тя не можеше да се отърси от странното чувство, че го познава.
Вечерята с домакините, децата и внуците им можеше да бъде приятна, ако Доминик Корвези не бе завладял толкова загадъчно и силно вниманието й. В десет часа, когато най-сетне можеше благоприлично да се оттегли, без да обижда никого, Джинджър прие последните Коледни пожелания за щастие и здраве и се прибра в стаята си.
Продължи да чете книгата и като спираше само за да погледне снимката на автора, я свърши в три четирийсет и пет сутринта. Очите й се вторачиха в обсебващо познатото лице на Доминик Корвези. С всяка изминала минута Джинджър се убеждаваше, че се е срещала някъде с този човек и неизвестно защо, той е свързан с наскоро възникналите й проблеми. Постоянно нарастващата й убеденост намаля при мисълта, че усещането се дължи на психичното разстройство, породило пориоманията й, и следователно е ненадеждно, но вълнението й продължи да се засилва, докато накрая, разтреперана и озадачена, Джинджър реши да пристъпи към действие.
Измъкна се крадешком от стаята си, слезе на долния етаж и отиде в кухнята. Запали лампата и се обади по телефона, за да поиска информация от Лагуна Бийч. В Калифорния беше един часът сутринта и не беше удобно да буди Корвези. Но ако научеше номера му, Джинджър щеше да спи по-добре, защото щеше да знае, че сутринта може да се свърже с него. Номерът му обаче не беше записан в указателя.
Тя угаси лампата, върна се безшумно в стаята си и реши сутринта да напише писмо на Корвези и да го изпрати до издателя му. Щеше да го пусне по експресната поща и да го придружи с настойчива молба незабавно да бъде препратено на Корвези.
Вероятно опитът да се свърже с писателя беше прибързан и неразумен. Може би Джинджър изобщо не го познаваше и той нямаше нищо общо със странното й заболяване. Вероятно Корвези щеше да я помисли за откачена. Но ако шансът от едно на милион да са се срещали се окажеше добър залог, отплатата можеше да е избавлението й — достатъчно голяма награда за риска да стане за смях.
Лагуна Бийч, Калифорния
Доминик още не знаеше, че един от сигналните екземпляри на книгата му е установил съдбоносна връзка между него и една силно обезпокоена жена от Бостън. Той стоя до полунощ в дома на Паркър Фейн. Двамата обсъждаха каква би могла да бъде конспирацията, която Доминик бе очертал в теоретични линии. Не разполагаха с достатъчно информация, за да съставят точен и ясен портрет на конспираторите, но процесът на споделяне и на разнищване на загадката с приятел я направи не толкова страшна.
Те бяха единодушни по въпроса, че Доминик не трябва да заминава за Портланд и да започва одисеята си, докато не види дали сомнамбулизмът му ще се влоши, след като не взима валиум и флуразепам. Ако не започнеше отново да ходи насън, той щеше да пътува, без да се страхува, че ще загуби контрол над себе си на някое отдалечено място. Но ако възобновеше нощните си скитания, преди да тръгне за Портланд, Доминик щеше да се нуждае от една-две седмици, за да реши кой е най-добрият начин да се възпира, докато спи.
Освен това, ако изчакаше още малко, можеше да получи и други послания от неизвестния кореспондент. Намеците в съобщенията можеше да направят излишно пътуването му от Портланд до Маунтинвю или да го насочат към определено място по този маршрут, където Доминик щеше да види или преживее нещо, което да освободи пленените му спомени.
В полунощ, когато Доминик стана, за да се прибере вкъщи, художникът бе силно заинтригуван от ситуацията и имаше такъв вид, сякаш можеше да стои буден цяла нощ.
— Сигурен ли си, че е разумно тази нощ да бъдеш сам? — попита Паркър.
— Говорили сме по този въпрос. Може и да не е разумно, но няма друг начин.
— Нали ще се обадиш, ако се нуждаеш от помощ?
— Да.
— И вземи онези предпазни мерки, за които говорихме.
Доминик се погрижи за това, веднага щом се върна вкъщи. Заключи пистолета в едно от чекмеджетата на бюрото в кабинета си и сложи ключа под кутията сладолед в камерата за дълбоко замразяване. Беше по-добре да не е подготвен за крадци, отколкото да рискува да застреля някого, докато спи. После отиде в гаража и отряза три метра въже. Накрая си легна и уви около китката си единия край на въжето, така че да може да избяга само ако развърже четири сложни възела. Сетне завърза другия край за таблата на леглото.
Тази предпазна мярка обаче беше малко опасна. Ако през нощта избухнеше пожар в къщата или станеше земетресение, Доминик можеше да не успее да се развърже навреме и да загине в пламъците или под някоя срутена стена. Но се налагаше да рискува.
Той угаси лампата на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Светещите червени цифри на дигиталния часовник показваха дванайсет петдесет и осем. Доминик се вторачи в тавана, запита се в какво се бе забъркал там, по пътя, по миналото лято и зачака сънят да дойде.
Телефонът не иззвъня. Ако номерът му беше вписан в указателя, по това време Доминик можеше да чуе гласа на една самотна и уплашена млада жена от Бостън. Обаждането щеше драстично да промени събитията през следващите няколко седмици и да спаси живота на неколцина човека.
Милуоки, Уисконсин
Фей лежеше в стаята за гости в къщата на единствената си дъщеря и слушаше равномерното дишане на съпруга си Ърни, който спеше и мънкаше нещо. Тя се бе събудила преди няколко минути, когато той извика и неспокойно се размърда. Фей се надигна на лакът и напрегна слух, опитвайки се да разбере какво казва Ърни. Той повтаряше една и съща дума. Паническата настойчивост в гласа му изнерви Фей. Тя се наведе над него.
Изведнъж Ърни обърна глава и думите му станаха ясни, макар и не по-малко загадъчни.
— Луната, луната, луната, луната…
Лас Вегас, Невада
Джорджа сложи Марси да легне при нея, защото смяташе, че не е разумно да я оставя сама след обезпокоителните случки през деня. Тя не успя да си почине добре, защото цяла нощ момиченцето, изглежда, сънува кошмари, изритваше чаршафите си, въртеше се и се мяташе, сякаш се опитваше да се освободи от ръце, които я държаха, и говореше насън за лекари и игли. Кръвта на Джорджа се смрази от страх.
Сутринта щеше да заведе Марси на лекар. Като се имаше предвид необяснимия й страх от лекари, момиченцето можеше да направи ужасна сцена, но Джорджа се уплаши и реши на всяка цена да потърси медицинска помощ.
След гневния изблик на Марси и паниката й, когато дядо й я закачаше, че ще я закарат в болница, празникът се бе провалил. Марси бе обзета от толкова силен страх, че се напишка и в продължение на десет петнайсет минути се съпротивляваше и отблъскваше опитите на Джорджа да я преоблече. Детето пищеше, драскаше с нокти и риташе. Накрая настроението й се подобри и Марси отиде в банята. Но момиченцето приличаше на възкръснал мъртвец. Лицето й беше отпуснато, а очите — безизразни, сякаш преминавайки през нея, ужасът бе взел със себе си силата и разсъдъка й.
Псевдокататоничното7 й състояние продължи почти час. Джорджа се обади по телефона, за да се свърже с доктор Безанкур, педиатърът, който лекуваше Марси в редките случаи, когато се разболееше. Мери и Пит безуспешно се опитваха да изтръгнат усмивка или поне дума от изпадналото в ступор дете. Но Марси се държеше така, сякаш беше глухоняма. Джорджа си спомни
