Непознати

на вяра. Но Кронин изглеждаше необезпокоен от окаяното си духовно състояние, което беше съвсем различно от начина му на мислене, когато отец Висажик го бе видял последния път. Брендън се бе променил драстично. Неизвестно защо, го бе обзело пълно спокойствие и бе станал абсолютно невъзмутим.

— Ти излекува Емелийн Холбърг и Уинтън Толк, Брендън — настоя Стефан. — Направи го със силата на онези белези, подобни на раните на Исус, изпратени ти като знак от Господ.

Брендън погледна дланите си, на които сега нямаше нищо.

— Вярвам, че по някакъв начин съм излекувал Емелийн и Уинтън. Но не с Божията помощ.

— Но кой друг освен Господ би ти дал такива способности?

— Нямам представа. Бих искал да знам. Но не беше Господ. Не почувствах Божието присъствие, отче.

— Мили Боже, но колко силно очакваш да бъде присъствието Му? Мислиш ли, че ще те удари по главата с жезъла Си и ще ти се представи?

Младият свещеник се усмихна и сви рамене.

— Знам, че тези изумителни събития нямат друго обяснение освен религиозното. Но имам силното чувство, че не Господ, а някой друг стои зад тях.

— Кой?

— Не знам. Нещо съдбовно, чудесно и прекрасно… Но не и Господ. Ти каза, че кръговете били белези, подобни на раните на Исус. Но ако беше така, защо нямаха очертанията на нещо от религиозно значение? Защо кръгове? Това не прилича на послание от Бога.

Когато започна нестандартния курс на психологична терапия в детската болница „Сейнт Джоузеф“, младият свещеник беше толкова обезпокоен от загубата на вярата си, че бързо отслабна. Но сега бе престанал да губи от теглото си. Той беше петнайсет килограма по-лек от обикновено, но вече не изглеждаше блед и изнурен, какъвто беше след шокиращия си изблик на гняв по време на богослужението на първи декември. Въпреки духовното падение кожата му блестеше, а светлината в очите му беше почти… божествена.

— Чувстваш се великолепно, нали? — попита Стефан.

— Да, макар че още не съм сигурен защо.

— Душата ти вече не е неспокойна.

— Не.

— Макар че още не си намерил пътя към Бога.

— Да, може би това има нещо общо със съня, който ми се яви снощи.

— Пак ли черни ръкавици?

— Не. Не съм ги сънувал от известно време. Снощи сънувах, че вървя сред чиста златиста светлина — толкова ярка и красива, че не виждах нищо около мен, но в същото време очите не ме заболяха. — В гласа на Брендън прозвуча странна нотка — вероятно благоговение. — Вървях ли, вървях, без да знам къде се намирам, нито къде отивам, но имах чувството, че се приближавам до някакъв предмет или място от изключително важно значение и неописуема красота, което сякаш ме зовеше. Не чувах звук, а усещах само вибрации, които отекваха в мен. Сърцето ми биеше като обезумяло и малко се страхувах. Но страхът съвсем не беше неприятен. Вървях сред светлината към нещо великолепно. Не го виждах, но знаех, че е там.

Привлечен от гласа на Брендън, сякаш като от магнит, отец Висажик се приближи до леглото и седна на ръба.

— Но това е религиозно видение. Господ е дошъл в съня ти и те е призовал. Той те вика да възвърнеш вярата си и отново да започнеш да изпълняваш свещеническите си задължения.

Кронин поклати глава.

— Не. Сънят не беше религиозен. Не усетих Божието присъствие. Почувствах друг вид страхопочитание — радост, каквато не съм изпитвал, служейки на Бога. Будих се четири пъти и кръговете бяха на дланите ми. И всеки път, когато заспивах, отново сънувах същия сън. Става нещо много странно и важно, отче, и аз съм част от него. Но каквото и да е то, образованието, опитът и предишната ми вяра не са ме подготвили за такова изпитание.

Отец Висажик се запита дали Сатаната, а не Господ, не бе призовал Брендън. Вероятно дяволът, съзнавайки, че душата на младия свещеник е в опасност, се бе преобразил в измамно привлекателна златиста светлина, за да го отклони от верния път.

Макар и още да беше твърдо решен да върне Брендън в лоното на църквата, Стефан реши временно да отстъпи.

— Е, и какво ще правиш сега? Не си готов да облечеш расото и да продължиш да изпълняваш свещеническите си задължения. Искаш ли да говоря с Лий Келог, главата на Дружеството на Исус, и да го помоля да ти разреши психиатрични консултации?

— Не — усмихна се Брендън. — Отказах се от тази идея. Не мисля, че ще имам полза от това. Ако ми позволиш, бих искал да се върна в стаята ми в пасторския дом и да изчакам, за да видя какво ще стане. Разбира се, няма да изслушвам изповеди и да извършвам богослужения. Но може да готвя и да ти помагам.

Отец Висажик изпита облекчение. Той очакваше, че Брендън ще изрази намерението си да се върне към светския живот.

— Добре дошъл си, Брендън. Има какво да правиш. Ще ти давам работа. Не се безпокой за това. Но кажи ми… мислиш ли, че има вероятност да възвърнеш вярата си?

Младият свещеник кимна.

— Вече не чувствам отчуждение от Бога, а само съм лишен от присъствието Му в душата ми. Може би ще се върна в църквата, както ти искаш. Не знам.

Макар и още ядосан и разочарован от отказа на Брендън да съзре чудотворното присъствие на Бога в излекуването на Емелийн и Уинтън, отец Висажик се радваше, че ще бъде близо до Брендън и ще има възможност да го напътства по пътя към спасението.

Брендън слезе да изпрати Стефан и двамата се прегърнаха като баща и син.

— Не знам защо и как, отче, но имам чувството, че ще предприема изумително приключение — каза Кронин.

— Откриването или преоткриването на вярата винаги е изумително приключение — рече отец Висажик.

Рино, Невада

Зебедая Ломак стенеше, опитваше се да си поеме въздух и храбро се бореше срещу наркотичния ефект на обсебеността си с луната. Той прегази боклуците, припкащите насам-натам хлебарки, грабна пушката, пъхна дулото в устата си и изведнъж осъзна, че ръцете му не са достатъчно дълги, за да натисне спусъка. Желанието да погледне омайващите изображения на луната на плакатите на стените беше толкова непреодолимо, сякаш някой го дърпаше за косите, за да вдигне главата му. А когато затвори очи, му се стори, че някакъв невидим враг настойчиво вдига клепачите му. В ужаса си, че ще бъде изпратен в лудница като баща си, Зеб събра сили да се противопостави на хипнотичното привличане на луната. Той се стовари тежко на стола, събу обувката и чорапа на единия си крак, стисна пушката в две ръце, пъхна дулото в устата си, вдигна крак и допря пръста си до спусъка. Зеб си представи лунната светлина върху кожата си и лунните приливи в кръвта си. Изведнъж това го обсеби толкова силно, че той отвори очи, видя снимките на луната и извика: „Не!“ Докато вълшебното привличане на луната отново го тласкаше към унес и пръстът на крака му натискаше спусъка, Зеб най-после си спомни всичко, което му бе отнето — по миналото лято, Доминик, Джинджър, Фей, Ърни, младия свещеник, другите, междущатската магистрала 80, мотел „Спокойствие“ и… О, Господи, луната!

Вероятно Зебедая Ломак не беше в състояние да спре движението на пръста на крака си. А може би внезапно осенилият го спомен беше толкова ужасен, че окуражи самоубийството. Но какъвто и да беше случаят, пушката гръмна и отнесе тила му. Поне за него ужасът свърши.