бързо ще бъде забравен, но скоростта на оздравяването я караше да се пита дали ще е трайно. Макар да се опитваше да мисли позитивно, Фей Блок беше измъчвана от инстинктивното и обезпокоително чувство, че нещо не е наред.
Бостън, Масачузетс
Като се имаше предвид екзотичния му произход като кръщелник на Пикасо и някога известен илюзионист в Европа, Пабло Джаксън беше звезда в светските кръгове в Бостън. Нещо повече, по време на Втората световна война той беше свръзка между британското разузнаване и силите на френската съпротива и заниманията му напоследък като хипнотизатор в помощ на полицията само добавяше към загадъчния ореол около него. Ето защо, Пабло не можеше да се оплаче от липса на покани.
На Коледа той отиде на вечеря за двайсет и двама в дома на господин и госпожа Хергеншаймър в Бруклин. Къщата беше великолепна — тухлена сграда в архитектурния стил от началото на деветнайсети век, елегантна и гостоприемна като самите Хергеншаймър, които бяха натрупали парите си от търговия с недвижими имоти през петдесетте години. В библиотеката дежуреше барман, а из огромния салон сновяха сервитьори в бели сака и разнасяха шампанско и ордьоври. Във фоайето свиреше струнен квартет. Музиката беше тиха и приятна.
От цялата интригуваща компания човекът, който най-много интересуваше Пабло, беше Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, един мандат сенатор от Масачузетс в американския Конгрес, после директор на ЦРУ и сега пенсионер от десетина години. Пабло го познаваше почти от половин век. Кристофсън беше на седемдесет и две години, но възрастта не му се бе отразила зле. Той беше висок и изискан. Лицето му имаше класически черти и забележително малко бръчки. Умът му беше проницателен и бърз като всякога. Истинското времетраене на земния му път се издаваше само от леките следи на Паркинсоновата болест. Въпреки лечението дясната му ръка трепереше.
Пабло подрани с половин час за вечерята и заведе Александър за поверителен разговор в кабинета. Двамата сложиха чашите си с шампанско на масичката до прозореца и седнаха на кожените кресла. Възрастният илюзионист стана, затвори вратата и каза:
— Нуждая се от съвета ти, Алекс.
— Както ти е известно, хората на нашата възраст много обичат да дават съвети. Това компенсира факта, че вече не можем да даваме лош пример. Но пък и нямам представа какъв съвет мога да ти дам, за който ти вече да не си се досетил.
— Вчера при мен дойде млада жена. Тя е изключително красива, очарователна и интелигентна. Свикнала е сама да решава проблемите си, но сега се е сблъскала с нещо много странно и отчаяно се нуждае от помощ.
Алекс вдигна вежди в недоумение.
— Още ли идват за помощ при теб красиви млади жени? Та ти си на осемдесет и една години. Изумен съм и ти завиждам, Пабло.
— Това не е любовна връзка, стари мръснико. Тук не става дума за страст. — Без да споменава името и професията на Джинджър Вайс, Пабло обясни какъв е проблемът й — странните и необясними пристъпи на пориомания — и разказа за сеанса с хипнозата, приключил с ужасяващото й затваряне в себе си. — Тя наистина изпадаше в дълбока, самопредизвикана кома, вероятно дори щеше да умре, за да не отговори на въпросите ми. Естествено аз отказах отново да я хипнотизирам и да изложа на риск живота й. Но обещах да проуча въпроса и да проверя дали е описан друг подобен случай. Снощи и днес преглеждах разни учебници и научни статии, търсейки информация за блокиране на паметта с имплантирано самоунищожение. И накрая намерих нещо… в една от твоите книги. Разбира се, ти си писал за
Черпейки от опита си в разузнавателните служби през Втората световна война и по време на последвалата студена война, Александър Кристофсън бе написал няколко книги. Две от тях разказваха за промиването на мозъци. В едната Алекс описваше метода „блокажът Азраел“, наричайки го на името на един от ангелите на смъртта. И този метод обезпокоително приличаше на бариерата, която бе издигната пред паметта на Джинджър Вайс и я предпазваше от някакво травмиращо събитие в миналото й.
През вратата на кабинета достигаха приглушените звуци на музиката на струнния квартет. Алекс сложи чашата си на масичката, защото ръцете му силно се разтрепериха.
— Предполагам, че няма да се откажеш от този въпрос и да го забравиш, нали? — попита той. — Защото ти казвам, че това е най-умното, което можеш да направиш.
— Ами, обещах й да се опитам да й помогна — отговори Пабло.
— Оттеглих се преди десетина години и инстинктите ми вече не са такива, каквито бяха. Но имам много лошо предчувствие за тази история. Откажи се, Пабло. Не се срещай повече с онази жена. Не се опитвай да й помогнеш.
— Но, Алекс, аз й обещах.
— Опасявах се, че такава ще бъде позицията ти. — Алекс скръсти треперещите си ръце. — Е, добре. „Блокажът Азраел“… не е нещо, което Западното разузнаване използва, но руснаците го намират за безценно. Например, нека си представим един изключително способен руски агент на име Иван, оперативен работник с трийсетгодишна служба в КГБ. В паметта на Иван има невероятно количество свръхделикатна информация, която, ако попадне в ръцете на западняците, ще унищожи руската шпионска мрежа. Шефовете непрекъснато се тревожат, че ако отиде на мисия в чужбина, Иван ще бъде разкрит и разпитан.
— Доколкото разбирам, със сегашните психотропни средства и методи на хипноза, никой не може да запази информация в тайна от някой упорит разпитвач.
— Точно така. Колкото и да е корав, Иван ще разкаже всичко, което знае, без да го изтезават. Поради тази причина шефовете му ще предпочетат да изпратят по-млади агенти, които, ако бъдат заловени, ще разкрият не толкова ценна информация. Но, от друга страна, много ситуации изискват опитен агент като Иван, затова вероятността информацията, която той знае, да попадне във вражески ръце, е кошмар за шефовете му.
— Рисковете на професията.
— Да. Но нека си представим, че наред с всичката онази свръхсекретна информация, Иван знае и две- три неща, които са
— И в това се състои ролята на „блокажа Азраел“. Шефовете на Иван използват психотропни средства и хипноза, за да запечатат определени фрагменти от миналото му, преди да го изпратят в чужбина на следващата мисия.
Алекс кимна.
— Например… Да кажем, че преди година Иван е бил един от агентите, замесени в опита за убийство на папа Йоан Павел Втори. Ако паметта на Иван е блокирана, споменът за участието му в тази операция е заключен в подсъзнанието, отвъд обсега на евентуални разпитвачи, без да се влияе на работата му. Но не всяко блокиране на паметта би било достатъчно. Ако открият стандартно блокиране на паметта, разпитвачите на Иван ще се потрудят да го отстранят, защото ще знаят, че потиснатата информация е от огромно значение. Ето защо, бариерата не трябва да се пипа. „Блокажът Азраел“ е съвършен. Когато го разпитват за забранената тема, субектът е програмиран да изпадне в дълбока кома, за да не чува гласа на разпитвача, и дори да умре. Всъщност по-точно е да го наречем „спусъкът Азраел“, защото, ако се опитва да проникне в блокираните спомени, разпитвачът може да натисне спусъка, да предизвика кома и да убие Иван.
— Но инстинктът за оцеляване не е ли достатъчно силен, за да преодолее блокирането? — силно заинтригуван, попита Пабло. — Когато се стигне дотам, че Иван трябва или да си спомни и да разкрие онова, което е забравил, или да умре… потиснатият спомен сигурно ще изплава на повърхността.
— Не. — Дори на меката кехлибарена светлина на лампата до стола се виждаше, че лицето на Алекс е
