— Лекувахме я с намилоксиприн в продължение на три седмици, без да има видим ефект, а после изведнъж, преди две седмици, настъпи ремисия и организмът започна да възстановява увредените тъкани — продължи Клинет.
Обратът съвпадаше с първата поява на странните кръгове на ръцете на Брендън Кронин. Но Стефан Висажик не спомена за това.
Джарвил му даде още рентгенови снимки и изследвания, които показваха забележително подобрение в кръвоносните и лимфатичните съдове в костите на детето. Много от тях бяха запушени с подобно на зъбната плака вещество, което стесняваше съдовете, минаващи през тях. Но през последните две седмици отлаганията почти бяха изчезнали, кръвообращението се бе възстановило и това позволяваше възстановяване и оздравяване.
— Никой не знаеше, че намилоксипринът може да прочиства каналите — обясни Джарвил. — Няма такъв случай. Е, да, има незначително отпушване, но само като последица от овладяването на болестта. Съвсем не е като при Емелийн. Случаят й е изумителен.
— Ако възстановяването й продължи с тази скорост — каза Клинет, — след три месеца Емелийн може да бъде нормално, здраво момиче. Това наистина е феноменално.
— Тя отново може да бъде добре — съгласи се Джарвил.
Двамата се усмихнаха и отец Висажик не събра смелост да изкаже предположението, че нито думите, нито лекарството са причината за излекуването на Емелийн Холбърг. Лекарите бяха много въодушевени, затова Стефан запази в тайна вероятността излекуването на Емелийн да се дължи на някаква сила, далеч по-загадъчна от съвременната медицина.
Милуоки, Масачузетс
Коледата с Луси, Франк и внуците беше забавна и оказа благотворно влияние върху Ърни и Фей Блок. Късно следобед двамата излязоха на разходка. От няколко месеца не се бяха чувствали по-добре.
Времето беше идеално за разходка — студено и свежо, но нямаше вятър. Сняг бе валял преди четири дни и тротоарите бяха почистени. С приближаването на здрача въздухът трепкаше от лилаво сияние.
Увити в дебели палта и шалове, Фей и Ърни се разхождаха, хванати за ръка, разговаряха оживено за случилото се през деня и се наслаждаваха на Коледната украса, която съседите на Луси и Франк бяха сложили в градините си. Годините сякаш отлетяха и Фей имаше чувството, че двамата с Ърни отново са младоженци и изпълнени с мечти.
От момента, в който преди десет дни, на петнайсети декември, пристигнаха в Милуоки, Фей имаше причина да се надява, че всичко ще бъде наред. Ърни изглеждаше по-добре. Походката му беше по-пъргава, а усмивката — по-весела. Явно обичта на дъщеря му, зет му и внуците беше достатъчна, за да прогони част от парализиращия страх, превърнал се в главен фактор в живота му.
Шестте терапевтични сеанса с доктор Фонтлейн също бяха забележително ползотворни. Ърни още се боеше от мрака, но съвсем не се ужасяваше, както когато бяха в Невада. Според лекарите фобиите се лекуваха лесно в сравнение с много други психични разстройства. През последните години терапевтите бяха установили, че в повечето случаи симптомите не са само сенки, хвърлени от нерешени конфликти в подсъзнанието на пациента, а в тях се изразява самото заболяване. Вече не се смяташе за необходимо, нито дори за възможно или желателно да се търсят психичните причини за състоянието на пациента, за да се назначи лечение. Продължителните сеанси на терапия бяха изоставени. Сега специалистите учеха пациента на методи за десенсибилизиране, намаляване на чувствителността, които можеха да премахнат симптомите за месеци, дори за седмици.
Близо една трета от фобиите не се лекуваха с помощта на тези методи и изискваха продължителна терапия и дори силни транквиланти като ксанакс против безпокойството, нервното напрежение и паниката. Но състоянието на Ърни се бе подобрило със скорост, която дори доктор Фонтлейн, оптимист по характер, намираше за изумителна.
Фей прочете много неща за фобиите и установи, че може да помогне на Ърни, като намери любопитни факти, които ще му позволят да види състоянието си от друга и не толкова страшна перспектива. Той обичаше да слуша разкази за странни фобии, в сравнение с които страхът му от мрака изглеждаше безобиден и напълно разумен. Например, като знаеше, че съществуват хора, страдащи от птеронофобия, които живееха в постоянен и необоснован страх от птичи пера, Ърни имаше чувството, че ужасът му от тъмата е не само поносим, но и прозаичен и логичен. Хората, страдащи от ихтиофобия, изпадаха в паника от вероятността, че може да срещнат риба, а болните от педиофобия бягаха пищейки при вида на кукла. Никтофобията на Ърни със сигурност бе за предпочитане пред коитофобията — страха от сексуално сношение — и съвсем не толкова омаломощаваща колкото аутофобията — страха от себе си.
Докато се разхождаха в здрача, Фей се опитваше да отвлече вниманието на Ърни от настъпващата нощ, като му разказваше за покойния писател Джон Чийвър, носител на Националната награда за най-добър роман, който бе страдал от гефирофобия — парализиращ страх от минаване по високи мостове.
Ърни слушаше с интерес, но в същото време съзнаваше, че се свечерява. Докато сенките се удължаваха, пръстите му се вкопчваха все по-силно в ръката на Фей, която би почувствала болка, ако не беше с дебел пуловер и палто.
Бяха се отдалечили на седем пресечки от къщата на Луси и Франк и нямаше надежда да се върнат, преди да се стъмни. Две трети от небето вече беше черно, а останалата част — тъмнолилава. Сенките се разстилаха като разляно мастило.
Уличните лампи светнаха. Фей спря под една от тях и погледна Ърни. Очите му бяха уплашени, а дишането — учестено. Това показваше начало на паника.
— Не забравяй да контролираш дишането си — напомни му тя.
Той кимна и веднага започна да поема бавно и дълбоко въздух.
Светлината на небето угасна и Фей попита:
— Готов ли си да се връщаме?
— Да — глухо отговори Ърни.
Двамата тръгнаха в мрака, отправяйки се към къщата на Луси и Франк. Ърни съскаше през стиснати зъби.
За трети път те прилагаха метода на лечение, наречен „потопяване“. Страдащият от фобия се насърчаваше постепенно да свикне с онова, от което се страхува, и да издържи достатъчно дълго, за да се освободи от хватката му. „Потопяването“ се основаваше на факта, че атаките на паника се самоограничават. Човешкият организъм не можеше да издържи неопределено време на високо ниво на паника и безкрайно да произвежда адреналин. Ето защо, съзнанието трябваше да се приспособи и примири с онова, от което се боеше. Но непрекъснатото „потопяване“ можеше да бъде жесток и варварски метод за прогонването на фобия, защото излагаше пациента на риск от нервна криза. Доктор Фонтлейн предпочете умерен вариант на този метод, включващ три етапа на конфронтация с източника на стреса.
През първия етап Ърни трябваше да стои петнайсет минути на тъмно, но близо до осветени места, и Фей да е до него, за да го подкрепя морално. И сега, всеки път, когато стигнеха до светлината на улична лампа, те спираха, за да може Ърни да събере смелост, сетне прекосяваха следващото тъмно пространство.
През втория етап на лечението, който щяха да изпробват след седмица, двамата щяха да отидат с кола на място, където няма улични лампи и лесно достижими осветени пространства. Там, хванати за ръка, щяха да се разхождат в непрогледния мрак, колкото Ърни издържеше, и тогава Фей щеше да запали фенерче и да му даде миг почивка.
През третия етап Ърни щеше да се разхожда сам в мрака. И след няколко такива излизания той почти със сигурност щеше да бъде излекуван.
Но Ърни още не беше излекуван и когато извървяха шест от седемте пресечки до къщата на Луси и Франк, дишаше като капнал от умора състезателен кон. Щом наближиха къщата, той хукна да влезе там, където беше светло и безопасно. Но постижението му не беше лошо — шест пресечки. По-добро от предишния път. С този темп Ърни щеше бързо да се излекува.
Фей положи усилия да се настрои оптимистично за напредъка му. Ако запазеше тази скорост, той щеше да приключи с втория и третия етап по-рано от предвиденото. И точно това притесняваше Фей. Бързото му подобрение беше изумително. Твърде бързо и изумително, за да е реално. Тя искаше да вярва, че кошмарът
