станало сиво като камък. — Не и при наличието на психотропните средства и методите на хипноза, които съществуват в днешно време. Контролирането на съзнанието е ужасяващо напреднала наука. Инстинктът за оцеляване е най-силният в човека, но дори той може да бъде преодолян. Иван може да бъде програмиран да се самоунищожи.
Пабло установи, че чашата му е празна.
— Младата ми приятелка, изглежда, е изобретила свой „блокаж Азраел“, за да се скрие от някакво изключително обезпокоително събитие в миналото си.
— Не. Тя не е създала сама блокирането.
— Не може да има друго обяснение, Алекс. Тя е в окаяно състояние. Затваря се в себе си, когато се опитам да я разпитам. Ти си запознат с тези неща, затова помислих, че ще имаш представа как да се справя с проблема й.
— Ти още не разбираш защо те предупредих да се откажеш от тази история, Пабло. — Алекс стана, приближи се до прозореца, пъхна треперещите си ръце в джобовете и се вторачи в покритата със сняг градина. — Самопредизвикан, естествено създаден „блокаж Азраел“? Не, такова нещо не съществува. Човешкото съзнание не може по собствена воля да се изложи на риск от смърт само за да скрие нещо от себе си. „Блокажът Азраел“
— Искаш да каже, че са й промили мозъка? Но това е абсурдно. Тя не е шпионин.
— Убеден съм, че не е.
— Не е и рускиня. Тогава защо ще й промиват мозъка? Обикновените граждани не стават жертви на такива неща.
Алекс се обърна и погледна Пабло.
— Това е само предположение, но… може случайно да е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Нещо изключително важно и секретно. И сетне е била подложена на сложен процес на потискане на паметта, за да се уверят, че няма да каже на никого.
Изумен, Пабло се вторачи в него.
— Но какво толкова може да е видяла, че да наложи такива крайни мерки?
Алекс сви рамене.
— И кой би могъл да промие мозъка й?
— Руснаците, ЦРУ, Мосад, МИ5 — всяка организация, която знае как се правят такива неща.
— Мисля, че тя не е пътувала извън Съединените щати, затова трябва да са ЦРУ.
— Не е задължително. Всички други действат в Съединените щати за собствените си цели. Пък и разузнавателните агенции не са единствените групи, които са запознати с методите за контролиране на съзнанието. Това е ясно на разните религиозни секти, на фанатизираните малки политически организации… и на други. Информацията се разпространява бързо, а злонамерената — още по-бързо. Ако някои хора искат тази жена да забрави нещо, ти със сигурност няма да искаш да й помогнеш да си го спомни. Това няма да е здравословно нито за нея, нито за теб, Пабло.
— Не мога да повярвам…
— Повярвай — мрачно каза Алекс.
— Но пристъпите на пориомания, внезапният страх от черни ръкавици и каски… Това, изглежда, показва, че блокирането на паметта й се пропуква. Но хората, за които ти спомена, не биха си свършили работата наполовина, нали? Ако са имплантирали бариера, всичко би трябвало да бъде безупречно.
Алекс отново седна на стола, приведе се и изпитателно се вторачи в Пабло, очевидно опитвайки се да му внуши колко е сериозно положението.
— Ето какво ме притеснява най-много, стари приятелю. Обикновено такава солидно имплантирана бариера в съзнанието никога няма да се пропука от само себе си. Хората, които са направили това на приятелката ти, са абсолютни специалисти в тази област. Те не биха се провалили. Затова наскоро появилите се проблеми и влошаващото се психично състояние може да означава само едно.
— Какво?
— Забранените спомени, тайните, погребани зад „блокажа Азраел“, явно са толкова експлозивни, страшни и травмиращи, че дори една вещо вградена бариера не може да ги задържи. В тази жена е скрит потресаващ спомен с огромна сила, който се опитва да разчупи оковите на подсъзнанието и да изплава в съзнанието й. Предметите, които предизвикват краткотрайната загуба на паметта по време на пристъпите на пориомания, по всяка вероятност са елементи от потиснатите спомени. Когато види някое от тези неща, тя се приближава до прозрение и е на път да си спомни. И тогава програмата й се включва и тя получава краткотрайна амнезия.
Сърцето на Пабло ускори ударите си от вълнение.
— В такъв случай може би е възможно да се приложи хипноза, за да се проникне в „блокажа Азраел“ и да се разширят вече появилите се пукнатини, без тя да изпадне в кома. Човек трябва да бъде изключително предпазлив, но…
— Ти не ме слушаш! — прекъсна го Алекс и отново скочи, после се надвеси над Пабло и насочи треперещия си пръст към него. — Това е невероятно опасно. Попаднал си на нещо, с което не можеш да се справиш. Ако й помогнеш да си спомни, ще си създадеш силни врагове в някои среди.
— Тя е много мило момиче и животът й е съсипан заради тази история.
— Не можеш да й помогнеш. Ти си твърде възрастен и си сам срещу неизвестни сили.
— Виж какво, може би положението не ти е достатъчно ясно. Не споменах името й и професията й, но сега ще ти кажа, че…
— Не искам да знам коя е тя! — извика Алекс. Очите му се разшириха.
— Тя е лекар — настоя Пабло. — Завършва специализацията си по хирургия. Четиринайсет години се е готвила да практикува медицина и сега е на път да загуби всичко. Това е истинска трагедия.
— Замисли се, по дяволите. Тя сигурно ще разбере, че е по-добре да не знае истината. Щом потиснатите спомени напират така, тогава трябва да са толкова травмиращи, че може да съсипят психиката й.
— Може би — съгласи се Пабло. — Но не трябва ли
Алекс остана непреклонен.
— Ако процесът да си спомни не я съсипе, тогава тя вероятно ще бъде убита от онези, които са й присадили „блокажа Азраел“. Изненадан съм, че не са я ликвидирали веднага. Ако в тази история е замесена някоя разузнавателна агенция, тогава не трябва да забравяш, че за тях цивилните граждани са напълно заменими. Страхотно и е провървяло, че са приложили промиване на мозъка, а не са я очистили незабавно. С един куршум става много по-бързо и евтино. Но те няма да й дадат втори шанс. Ако разберат, че „блокажът Азраел“ се е пропукал и тя е разкрила тайната, която са скрили от нея, ще й пръснат черепа.
— Не можеш да бъдеш сигурен. Освен това тя е много амбициозна, предприемчива и енергична. Ето защо, от нейната гледна точка, сегашното й състояние е толкова лошо, че все едно е умряла.
— Ако й помогнеш, ще пръснат и твоя череп — без да прави опит да прикрие раздразнението си от възрастния илюзионист, каза Алекс. — Това ще те убеди ли да се откажеш?
— Когато си на осемдесет и една години, не ти се случва почти нищо интересно. Не можеш да си позволиш да обърнеш гръб на малкото вълнения в живота си. Трябва да рискувам.
— Правиш грешка.
— Може би, приятелю мой. Но… тогава защо се чувствам толкова добре?
Чикаго, Илинойс
Доктор Бенет Сънфорд, който бе оперирал Уинтън Толк след престрелката в магазина за сандвичи, покани отец Висажик в просторния си кабинет. На стените бяха окачени препарирани риби — макайра, тон, костури и пъстърви. Над трийсет стъклени очи се взираха, без да виждат, в двамата мъже. Имаше и витрина, пълна със сребърни и златни купи и медали. Лекарят седна зад чамовото бюро в сянката на макайрата с поразителни размери, а Стефан се настани на удобен стол до него.
