Непознати

От болницата бяха съобщили само служебния номер на доктор Сънфорд, но отец Висажик успя да се сдобие с домашния му адрес с помощта на приятели от телефонната компания и полицията. Той отиде при лекаря в седем и трийсет вечерта на Коледа и се извини, че прекъсва празника.

— Брендън работи при мен в „Сейнт Бернадет“ и аз имам много хубаво мнение за него. Ето защо, не искам да си навлича неприятности — обясни Стефан.

— Неприятности ли? Какви неприятности? — учуди се Сънфорд, който приличаше на рибите си — блед, с леко изпъкнали очи и вечно нацупени устни. Той отвори комплект с малки инструменти, избра миниатюрна отвертка и насочи вниманието си към въдичарската макара на бюрото си.

— Намеса в работата на полицаи, които изпълняват служебния си дълг.

— Но това е нелепо. Ако той не се беше погрижил за Толк, човекът щеше да е умрял. Преляхме му четири литра и половина кръв.

— Така ли? Тогава в медицинския картон на пациента няма грешка.

— Не. — Сънфорд махна металната капачка на макарата и надникна в механизма. — Възрастният човек има седемдесет милилитра кръв на килограм телесно тегло. Толк е пълен. Тежи стотина килограма. Би трябвало да има седем литра кръв. Но когато го докараха при мен, той бе загубил над шейсет процента от кръвта си.

Лекарят остави отвертката, взе малък гаечен ключ и добави:

— А в линейката на път за болницата са му прелели още един литър.

— Искате да кажете, че е загубил над седемдесет и пет процента от кръвта си, преди да го изнесат от магазина за сандвичи? Но… как е възможно човек да загуби толкова много кръв и да оживее?

— Не е възможно — тихо каза Сънфорд.

През тялото на Стефан премина тръпка на приятно вълнение.

— И двата куршума са заседнали в меките тъкани, без да увредят органи. Засегнали ли са ребра и кости?

— Ако куршумите бяха улучили кост, резултатът щеше да е счупване или раздробяване. Но аз не видях такова нещо. От друга страна, ако не са били отклонени от кости, куршумите щяха да минат през тялото и да оставят големи изходни рани. Но аз ги намерих заседнали в меките тъкани.

Стефан се вторачи в наведената глава на хирурга и попита:

— Защо имам чувството, че искате да ми кажете още нещо, но се страхувате?

Най-после Сънфорд вдигна глава.

— А аз защо имам чувството, че не ми казвате истинската причина за посещението си, отче?

— Нямам какво да кажа.

Лекарят въздъхна и прибра инструментите.

— Добре. Съдейки по входните рани, единият куршум е улучил Толк в гърдите и е поразил долната част на гръдната кост, която би трябвало да е откъсната или раздробена. Частици, подобни на шрапнели, би трябвало да са пробили органите и главните кръвоносни съдове. Но това явно не е станало.

— Защо казвате „явно“? Или е станало, или не.

— Съдейки по входната рана в плътта, аз знам, че куршумът е поразил гръдната кост, отче. Намерих го заседнал в тъканта от другата й страна, без да е нанесъл поражения. Следователно куршумът е минал през костта, без да я раздроби. Това, разбира се, е невъзможно. Но въпреки всичко аз намерих входна рана над гръдната кост, непокътната кост точно зад раната и после куршум, който неизвестно как е проникнал от едното място в другото. Нещо повече, входната рана от втория куршум е над основата на четвъртото ребро вдясно, но реброто също е непокътнато. Куршумът би трябвало да го раздроби.

— Може би грешите и куршумът е проникнал между ребрата.

— Не. — Сънфорд вдигна глава, но не погледна отец Висажик. Безпокойството на лекаря беше странно и онова, което бе казал, не го обясняваше. — Не правя грешки в диагнозата. Освен това куршумите бяха заседнали там, където трябва да бъдат, ако са поразили костта, минали са през нея и остатъкът от инерцията им е бил абсорбиран от мускула. Но между входната рана и куршумите нямаше увредена тъкан и кост. А това е невъзможно. Куршумите не могат да минат през гърдите на човека и да не оставят никаква следа!

— Изглежда, е станало малко чудо.

— Повече от малко. На мен ми се струва, че е адски голямо!

— Щом са били засегнати само една артерия и една вена и при това са били само одраскани, как е възможно Толк да загуби толкова много кръв? Достатъчно големи ли са били пораженията?

— Не. Такива незначителни травми не може да са причинили такъв масивен кръвоизлив.

Хирургът не добави нищо повече. Сънфорд, изглежда, бе обзет от страх, който Стефан не можеше да си обясни. От какво се боеше лекарят? Ако мислеше, че е станал свидетел на чудо, защо не се радваше?

— Докторе, за един учен и лекар е трудно да признае, че е видял нещо, което образованието му не може да обясни и противоречи на схващанията му за реалност. Но ви моля да ми разкажете всичко, което сте видели. Какво криете? Как е загубил толкова много кръв Уинтън Толк, щом раните му са били толкова незначителни?

Сънфорд се облегна назад.

— След като кръвопреливането започна, аз намерих куршумите с помощта на рентгеновите снимки и направих необходимите разрези, за да ги извадя. Докато оперирах, видях малка дупка в главната мезентериална артерия и още едно незначително разкъсване на една от главните междуребрени вени. Бях сигурен, че има и други разкъсани кръвоносни съдове, но не можах да ги открия веднага. Първо, разбира се, заших артерията, защото кървенето там беше по-сериозно. После се насочих към разкъсаната междуребрена вена и… раната беше изчезнала.

— Изчезнала — повтори Стефан. През тялото му премина тръпка на страхопочитание, защото очакваше точно това — откровение от такова изумително значение, което в същото време обаче далеч надминаваше очакванията му.

— Изчезнала — каза Сънфорд и най-сетне погледна Стефан. В сивите, воднисти очи на хирурга пробягна сянка на страх и отец Висажик се убеди, че поради някаква необяснима причина, случилото се чудо плаши лекаря. — Разкъсаната вена бе заздравяла сама, отче. Сигурен съм, че имаше разкъсване. Сложих щипка на раната със собствените си ръце. И асистентът ми я видя. И медицинската сестра. Но когато се приготвих да го зашия, разкъсването беше изчезнало. Заздравяло. Махнах щипката и кръвта потече във вената, без се процежда отникъде. И после, когато изваждах куршумите, мускулната тъкан сякаш… се срасна пред очите ми.

— Сякаш?

— Не — призна Сънфорд. — Мускулната тъкан наистина се срасна пред очите ми. Звучи невероятно, но го видях. Не мога да го докажа, отче, но знам, че двата куршума наистина са раздробили гръдната кост и ребрата на Толк и са разпръснали частици от кости в тялото му. Трябва да са били нанесени големи, смъртоносни поражения. Но когато полицаят легна на операционната маса, тялото му се бе излекувало само. Раздробените кости се бяха… възстановили. Главната мезентериална артерия и междуребрената вена бяха разкъсани и затова бе загубил много кръв толкова бързо. Но когато го отворих, и двата кръвоносни съда се бяха сраснали, с изключение на няколко незначителни охлузвания. Звучи налудничаво, но ако не бях зашил артерията, сигурен съм, че и тя щеше да се затвори сама… като вената.

— Какво казаха за това асистентът ви и медицинската сестра?

— Странното е, че… не разговаряхме много по този въпрос. Не знам защо не го обсъдихме подробно. Може би не говорихме за това, защото… живеем в епохата на разума, където чудесата са неприемливи.

— Колко тъжно, ако е истина.

— Отче, ако има Господ, защо е спасил точно това ченге?

— Защото е добър човек.

— Нима? Виждал съм да умират стотици добри хора. Защо този беше спасен, а другите — не?

Отец Висажик придърпа стола си по-близо до хирурга.

— Вие бяхте откровен с мен, докторе, затова и аз ще бъде прям. Зад случилото се съзирам нечовешка