Непознати

Отец Стефан Висажик вървеше по коридорите на детската болница „Сейнт Джоузеф“. Настроението му постепенно се повишаваше и той се чувстваше бодър, изпълнен с енергия и жизнерадостен.

Болницата беше пълна с посетители и по радиоуредбата се разнасяше Коледна музика. Майки, бащи, братя; сестри, внуци и други роднини и приятели бяха донесли подаръци, вкусотии и добри пожелания и между стените на това мрачно място отекваше повече смях от обикновено.

Но никъде в болницата нямаше толкова надежда и смях, колкото сред хората, събрали се в стаята на десетгодишната Емелийн Холбърг. Отец Висажик се представи и родителите, сестрите, бабите, дядовците, лелята и чичото на момиченцето сърдечно го поздравиха, защото го помислиха за един от свещениците в болницата.

Съдейки по онова, което предишния ден бе научил от Брендън Кронин, Стефан очакваше да види щастливо, оздравяващо момиче, но не беше подготвен за промяната в състоянието й. Емелийн определено сияеше. Брендън бе казал, че само до преди две седмици тя е била парализирана и е умирала. Но сега черните й очи бяха ясни, а лицето й бе възвърнало цвета си. Кокалчетата на пръстите и китките й вече не бяха подути и момиченцето явно не чувстваше болка. Тя съвсем не приличаше на болно дете, което храбро се бори за живота си, а изглеждаше вече излекувана.

Най-изумителното от всичко беше, че Емелийн не лежеше в леглото, а стоеше, подпирайки се с патерици и се движеше сред щастливите си роднини. Инвалидната количка бе изчезнала.

— Е, трябва да тръгвам — каза след краткото си посещение отец Висажик. — Отбих се само да ти пожелая весела Коледа от името на един твой приятел. Брендън Кронин.

— Дундьо! — щастливо възкликна Емелийн. — Той е чудесен, нали? Беше ужасно, когато престана да работи тук. Много ни липсва.

— Не познавам този човек — каза майка й, — но децата говорят прекрасни неща за него и той явно им е подействал добре.

— Дундьо работи тук само една седмица — добави Емелийн, — но често идва. Посещава ни през няколко дни. Надявам се, че ще дойде и днес, за да го целуна за Коледа.

— Брендън искаше да те види, но замина да прекара Коледа с роднините си.

— О, но това е чудесно! Нали за това е Коледа, отче? Да бъдеш със семейството си, да се забавляваш и да се обичате.

— Да, Емелийн — отговори Стефан, като си помисли, че никой теолог или философ не би се изразил по-добре. — Точно за това е Коледа.

Ако беше насаме с момиченцето, той щеше да я разпита какво се бе случило на единайсети декември следобед. Тогава Брендън бе сресвал косите й, докато тя седеше на инвалидната количка. Стефан искаше да разбере какви са били кръговете на ръцете на Брендън, появили се в онзи ден. Емелийн ги бе забелязала, преди Брендън да ги е видял. Отец Висажик искаше да попита Емелийн дали е почувствала нещо необикновено, когато Брендън я е докоснал. Но в стаята имаше твърде много хора и те сигурно щяха да зададат неудобни въпроси, а Стефан още не беше готов да разкрие причините за любопитството си.

Лас Вегас, Невада

След като Коледа започна нервно, настроението в апартамента на Монатела чувствително се подобри. Мери и Пит престанаха да досаждат на Джорджа с добронамерените си, но нежелани съвети и критики. Те се отпуснаха и се включиха в игрите на Марси, както подобава на баба и дядо, и Джорджа си спомни защо ги обича толкова много. Празничният обяд беше сложен на масата в дванайсет и петдесет и беше много вкусен. Когато седна да се храни, Марси вече се бе наситила на „Чичо Доктор“. Четиримата весело бъбриха и се смяха, но по време на десерта неприятностите започнаха с поразителна внезапност и с ужасяваща скорост ескалираха в пълна катастрофа.

Закачайки Марси, Пит попита:

— Къде слагаш толкова много храна, мъниче? Ти изяде повече от всички нас заедно.

— О, дядо.

— Вярно е! Гълташе така, сякаш не беше яла няколко дни. Още един залък от тиквеника, и ще се пръснеш.

Марси набоде с вилицата още една хапка, вдигна я така, че всички да я видят, и я поднесе към устата си.

— Не, недей! — рече Пит и закри лице с ръцете си, сякаш да се предпази от експлозията.

Марси пъхна залъка в устата си, сдъвка храната и я преглътна.

— Видя ли? Не се пръснах.

— Но ако изядеш още една хапка, сигурно ще се пръснеш. И тогава ще трябва бързо да те закараме в болницата.

Марси се намръщи и заяви:

— Никаква болница.

— О, да. Ще се надуеш като балон, готов да се пукне, и ще трябва бързо да те закараме в болницата, за да спихнеш.

— Никаква болница — повтори Марси.

Джорджа осъзна, че гласът на дъщеря й се е променил и детето вече не участва в играта, а е уплашено. Разбира се, Марси не се страхуваше, че ще се пръсне, но очевидно мисълта да отиде в болница я накара да пребледнее.

— Никаква болница — настоя момиченцето.

— О, да — повтори Пит, без да забелязва промяната в детето.

— Татко, мисля, че… — опита се да отклони вниманието му Джорджа.

— Разбира се, няма да те качат в линейка, защото ще си огромна. Ще трябва да наемем камион да те влачи — прекъсна я Пит.

Марси поклати глава.

— За нищо на света няма да отида в болница. Никога няма да позволя на лекарите да ме докоснат.

— Миличка, дядо само се шегува. Той не… — започна Джорджа.

— Хората в болницата ще ми причинят болка, както направиха преди. Няма да им позволя да го сторят.

Озадачена, Мери погледна Джорджа.

— Кога е била в болница?

— Не е била. Не знам защо…

— Бях, бях, бях! Те ме завързаха за леглото, надупчиха ме с игли и аз много се уплаших, затова няма да им позволя да ме докоснат отново.

Джорджа си спомни за странния изблик, за който Кара Персаджиани й бе разказала и бързо се намеси, за да предотврати подобна сцена. Тя сложи ръка на рамото на Марси и рече:

— Миличка, никога не си била в…

— Бях!

Гневът и страхът на детето прераснаха в ярост и ужас. Марси хвърли вилицата си и Пит се наведе, за да не го удари.

— Марси! — извика Джорджа.

Пребледняло, детето скочи от масата и отстъпи назад.

— Ще порасна и ще се лекувам сама, за да не може никой да забива игли в мен — окаяно изстена Марси.

Джорджа протегна ръце към дъщеря си.

— Недей така, миличка.

Марси вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от нападение, макар че не се страхуваше от майка си, а от някой друг. Тя гледаше през Джорджа и вероятно виждаше някаква въображаема заплаха, защото ужасът й беше неподправен. Кожата й стана не само бледа, но прозрачна, сякаш плътността й се изпаряваше от страх.

— Какво има, Марси?

Детето отстъпи в ъгъла и започна да трепери.