Отец Висажик пусна гилзите в малкия плик, откъдето Еймс ги бе извадил, и попита:
— А дали барутният заряд в патроните не е бил твърде малко?
— Странен въпрос. Предполагам, че се опитваш да разбереш защо куршумите не са нанесли по-големи поражения.
Стефан кимна, но не добави нищо повече.
— В револвера имаше ли неизразходвани патрони?
— Два. Плюс още няколко в джоба на якето на единия стрелец.
— Разрязахте ли някой от неизразходваните патрони, за да видите дали има достатъчно барут?
— Нямаше причина да го правим — отговори Мърфи Еймс.
— Възможно ли е да проверите сега?
— Да, но защо? Отче, за какво става дума, за Бога?
Стефан въздъхна.
— Знам, че се натрапвам, Еймс, и е мой дълг да се отплатя с обяснение за любезността ти. Но не мога да го направя. Още не. И свещениците, като лекарите и адвокатите, понякога трябва да уважават доверието и да пазят тайни. Но ако някога получа правото да разкрия причината за любопитството си, ти ще си първият, който ще разбере.
Еймс се вторачи в Стефан, който го погледна в очите. После Мърфи отвори друг плик. Там бяха неизползваните патрони от револвера на мъртвия стрелец.
— Чакай тук.
След двайсет минути Еймс се върна, носейки бял емайлиран лабораторен поднос, на който имаше два, срязани през средата патрона калибър .38 Спешъл. Той посочи фрагментите и обясни:
— Няма фабричен дефект. Всичко с този патрон е наред. Както виждаш, има достатъчно нитроцелулоза — силно запалителната смес, която се възпламенява от искрата, експлодира и изстрелва патрона от гнездото му. За да бъда сигурен, срязах още един патрон. И с него всичко е наред. Няма дефекти. Стрелецът е използвал добре направени, надеждни амуниции „Ремингтън“. Полицаят Толк е страхотен късметлия, отче.
Ню Йорк, Ню Йорк
Джак Туист прекара Коледа в санаториума при Джени, съпругата му от тринайсет години. Посещенията му при нея по време на празници бяха особено тъжни. Но ако отидеше другаде, той щеше да се чувства още по-потиснат.
Макар че Джени бе прекарала в кома почти две трети от брака им, годините на неосъществено общуване не бяха намалили любовта му към нея. Бяха изминали повече от осем години, откакто тя не му се беше усмихвала, не бе произнасяла името му и не беше в състояние да отвърне на целувките му, но поне в сърцето му времето бе спряло и тя още беше красивата Джени Мей Александър, младата му невеста.
Докато беше в затвора в Централна Америка, Джак намираше сили да живее с мисълта, че Джени го чака вкъщи, тревожи се за него и всяка вечер се моли на Бога за благополучното му завръщане. По време на изтезанията и периодичния глад той се бе вкопчил в надеждата, че един ден ще прегърне Джени и ще чуе звънкия й смях. И тази надежда поддържаше живота му и го предпазваше да не загуби разсъдъка си.
От четиримата пленени командоси само Джак и приятелят му Оскар Уестън оцеляха и се върнаха вкъщи, макар че се разминаха на косъм от смъртта, докато бягаха. Те чакаха почти цяла година да бъдат освободени и бяха убедени, че родината им няма да ги остави да изгният в онази джунгла. Понякога спореха дали ще бъдат спасени от командоси или по дипломатически канали. След единайсет месеца двамата още вярваха, че сънародниците им ще ги откупят, но вече не смееха да чакат, защото бяха отслабнали много, нямаха сили и бяха преболедували от някакви неизвестни тропически трески, без да бъдат лекувани, и можеше да получат усложнения.
Единствената възможност да избягат им се предостави по време на едно от редовните посещения в Народния център за правосъдие. Всеки месец изкарваха Джак и Оскар от килиите и ги завеждаха в Народния център — чиста, добре осветена институция, без огради и бариери, намираща се в центъра на столицата, образцов затвор, чиято цел беше да смая чуждестранните журналисти с хуманността на управляващия режим. Там ги изкъпваха, обеззаразяваха, обличаха им чисти дрехи, слагаха им белезници и ги настаняваха пред видеокамерите, за да ги разпитат учтиво. Обикновено Джак и Оскар отговаряха на въпросите с мръсни думи или шеги. Но нямаше значение какво казват, защото лентата беше цензурирана и отговорите им бяха дублирани от лингвисти, които говореха английски без акцент.
След като заснемеха пропагандния филм, в друга стая ги интервюираха чуждестранни журналисти. Но камерата никога не показваше в близък план пленниците и репортерите не чуваха отговорите им, а отново невидимите агенти на тайните служби инсталираха друг микрофон, извън обсега на камерата, и отговаряха вместо тях.
В началото на единайсетия месец на пленничеството им Джак и Оскар започнаха да кроят планове за бягство, когато следващия път ги закарат в онзи не толкова строго охраняван затвор.
Младите им тела бяха загубили силата си и единственото им оръжие бяха малки остриета и игли, направени от кости на плъхове, но въпреки това Джак и Оскар се надяваха да победят въоръжените пазачи.
И колкото да бе учудващо, успяха. Щом влязоха в Народния център, бяха предадени на един-единствен пазач, който ги придружи до душовете на втория етаж. Пистолетът му беше в кобура, вероятно защото затворът се намираше в още по-голям затвор — самата столица. Пазачът беше сигурен, че Джак и Оскар са паднали духом, немощни и невъоръжени, затова се изненада, когато те неочаквано се нахвърлиха върху него и с изумителна жестокост го намушкаха с остриетата от кости, които бяха скрили в дрехите си. Пронизаха го два пъти в гърлото и избодоха дясното му око и той се предаде, без да издаде вик, който би привлякъл вниманието на други полицаи или войници.
Преди бягството им да бъде открито, Джак и Оскар взеха пистолета и амунициите на пазача и безстрашно хукнаха по коридорите, рискувайки да бъдат заловени. Но в края на краищата затворът беше с минимални мерки за сигурност и те успяха да стигнат до стълбището и после до оскъдно осветеното мазе, откъдето бързо и незабелязано се измъкнаха. В дъното на помещението двамата намериха складове, товарни платформи и изход.
От един камион току-що бяха разтоварени седем-осем големи кашона, а шофьорът спореше с друг човек. Джак и Оскар хукнаха безшумно към камиона и се свиха зад кашоните. След няколко минути шофьорът се върна, тръшна вратата и потегли.
След десет минути спряха. Шофьорът отвори задните врати, взе един кашон и влезе в сградата, пред която бе паркирал. Джак и Оскар избягаха.
Те изминаха няколко пресечки и се озоваха в район с кални улици и порутени колиби, където мизерстващите обитатели не обичаха новите тирани повече от старите и скриха двамата янки. След като се стъмни, запасени с малкото храна, която им дадоха жителите на покрайнините, Джак и Оскар тръгнаха през полята. Влязоха в един хамбар и откраднаха остър сърп, ябълки, кожена престилка, чанти от грубо конопено платно, които можеха да използват вместо обувки, и кон, Преди зазоряване двамата стигнаха до джунглата, пуснаха коня и отново тръгнаха пеша, отправяйки се на север към границата, която се намираше на сто и трийсет километра. И по време на онова кошмарно пътешествие Джак оцеля единствено благодарение на Джени. Той мислеше за нея, сънуваше я и копнееше за нея. И когато седем дни по-късно се добраха до приятелска територия, Джак знаеше, че е оцелял не само заради подготовката си на командос от специалните сили, но и с помощта на Джени.
В онзи миг той мислеше, че най-лошото е минало, но грешеше.
И сега, докато седеше до леглото на съпругата си, Джак Туист изведнъж бе обзет от тъга. Коледа беше неприятен период, защото той си спомняше как мечтите за Джени го бяха поддържали по време на празниците в затвора, макар че тя вече беше в кома и не съзнаваше нищо.
Чикаго, Илинойс
