мозъка, неизбежен резултат от огромното и постоянно напрежение, предизвикано от изкуствено потиснатите спомени, които се опитваха да излязат на повърхността. Дори да намереше друг хипнотизатор, може би нямаше начин „блокажът Азраел“ да бъде разрушен или напрежението намалено. Ето защо, състоянието й сигурно щеше да продължи да се влошава. Щом за една сутрин получи три пристъпа на пориомания, какво би могло да предотврати още три през следващия час?
Ботушите на полицая шумно скърцаха по снега. Той спря пред нея, разтвори храстите и погледна в скривалището й.
— Госпожице? Хей, какво има? За какво убийство крещяхте? Госпожице?
Може би Джинджър щеше да изпадне в нов пристъп на пориомания и никога повече да не се съвземе.
— Сега пък защо плачете? — състрадателно попита ченгето. — Не мога да ви помогна, ако не ми кажете какво се е случило.
Джинджър нямаше да е дъщеря на Джейкъб Вайс, ако искрено и нетърпеливо не реагираше и на най- малката проява на любезност от страна на другите, и загрижеността на полицая най-после й оказа въздействие. Тя отвори очи и погледна месинговите копчета на униформата му. Видът им не предизвика вече познатото и омразно замъгляване на съзнанието й. Но това не означаваше нищо, защото и офталмоскопът, и черните ръкавици не й бяха въздействали по-късно, когато умишлено се втренчи в тях.
— Те убиха Пабло — каза Джинджър.
Докато изричаше тези думи, безпокойството за състоянието й се засили от прилива на чувство за вина. Шести януари завинаги щеше да остане черна дата в живота й. Пабло беше мъртъв. Защото се бе опитал да й помогне.
Денят беше много студен.
5.
По пътя
В понеделник сутринта на шести януари Доминик Корвези обиколи с взетия под наем шевролет квартала в Портланд, където бе живял, опитвайки се отново да улови настроението, в което беше, когато потегли от Орегон към Маунтинвю, Юта, преди повече от осемнайсет месеца. Проливният дъжд бе спрял на зазоряване. Небето над хоризонта още беше облачно и сиво, а зад облаците прозираше слънчевата светлина. Доминик мина покрай университета и спря няколко пъти, за да провери дали познатите гледки няма да събудят чувства от миналото. Той паркира пред апартамента, в който бе живял и се вторачи в прозорците, опитвайки се да си припомни що за човек беше тогава.
Доминик се изненада от факта колко е трудно да си спомни плахостта, с която подхождаше към живота. Но в спомените му нямаше горчивина. Той си представи онези дни, но не можа да ги
Той беше убеден, че по миналото лято е видял нещо ужасно и са му сторили нещо чудовищно. Но тази сигурност породи загадъчност и противоречивост. Загадъчното беше, че случилото се бе предизвикало в него неоспоримо положителна промяна. Но как бе възможно едно преживяване, наситено с болка и ужас, да повлияе благоприятно на възгледите му? А противоречието се състоеше във факта, че въпреки благотворното влияние върху личността му, събитието изпълваше с ужас сънищата му. Как бе възможно изпитанието му да е едновременно ужасно и прекрасно?
Отговорът не се криеше в Портланд, а някъде по магистралата. Доминик запали двигателя, включи на скорост и потегли.
Най-прекият път от Портланд до Маунтинвю беше по междущатската магистрала 80. Но както бе сторил преди осемнайсет месеца, Доминик пое по заобиколен маршрут, отправяйки се на юг по магистрала 5. През онова лято той бе минал през Рино, за да направи проучвания за поредица от разкази за хазарта. И както преди, Доминик спря да обядва в Юджийн.
Надявайки се да съзре нещо, което да събуди спомените му и да установи връзка със събитията, случили се по време на предишното пътуване, той се вглеждаше в градчетата по пътя. Но до Гранитс Пас не видя нищо особено.
Доминик пренощува в мотела, където беше гост преди осемнайсет месеца. Спомняше си номера на стаята — десет, защото помещението се намираше до автоматите за безалкохолни напитки и лед, откъдето почти цяла нощ се разнасяха изнервящи звуци. Доминик се настани в същата стая, като уклончиво обясни на служителя на мотела, че мястото буди в него сантиментални асоциации.
После вечеря в същия ресторант.
Доминик търсеше внезапно прозрение, което обаче му убягваше.
Докато шофираше, той непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да провери дали го следят. А по време на вечерята крадешком наблюдаваше другите посетители в заведението. Но ако го следяха, онези неизвестни хора бяха майстори и сякаш умееха да се превръщат в невидими.
В девет часа Доминик се приближи до обществения телефон на близката бензиностанция и се обади на друг обществен телефон в Лагуна Бийч. По предварителна уговорка там чакаше Паркър Фейн, за да докладва какво е взел от пощенската му кутия през деня. Имаше малка вероятност телефоните да се подслушват, но след като получи двете обезпокоителни моментални снимки, Доминик реши — и Паркър се съгласи, че в случая благоразумието и параноята са синоними.
— Има само сметки и реклами — каза Паркър. — Няма странни съобщения и снимки. Как са нещата при теб?
— Засега нищо. Снощи не спах добре.
— Но не си ходил на разходка.
— Не, не сънувах кошмар. Отново луната. Някой проследи ли те до телефона?
— Не, освен ако не е бил невидим и майстор на дегизировката. Затова утре вечер пак ми се обади тук и не се притеснявай, че подслушват линията.
— Говорим като откачени.
— Донякъде се забавлявам. Стражари и апаши, криеница, шпиони. Винаги ме е бивало в такива игри, когато бях дете. Обиколи онези места, приятелю мой, и ако се нуждаеш от помощ, ще пристигна незабавно.
— Знам.
Доминик се върна в мотела. И също като предишната нощ той се събуди три пъти преди зазоряване, като се стряскаше от кошмар, който не помнеше, и викаше: „Луната! Луната!“
Във вторник, седми януари, Доминик стана рано и отиде в Сакраменто, сетне пое на изток, към Рино, по междущатска магистрала 80. През по-голямата част от пътуването валеше сребрист и студен дъжд, който в подножието на планина Сиера Невада се превърна в сняг. Доминик спря на една бензиностанция, купи вериги и ги сложи на гумите.
По миналото лято пътуването бе продължило повече от десет часа, а този път — още по-дълго. Най- после Доминик се регистрира в хотел „Хара“, където бе отседнал и тогава, и се обади на Паркър Фейн от обществен телефон. После хапна в кафенето, купи местния вестник и се прибра в стаята си. И в осем и половина вечерта, докато седеше в леглото, той прочете репортажа за Зебедая Ломак.
Рино — Петдесетгодишният Зебедая Харолд Ломак, чието самоубийство на Коледа доведе до разкритието за странната му обсебеност от луната, е оставил имущество, оценено на повече от петстотин хиляди долара. Според документите, подадени в съда от Еленор Улзи, сестрата на покойния и изпълнител на завещанието му, по-голямата част от капитала е в различни спестовни сметки и в ценни книжа. Скромната къща на Уос Вали Роуд 1420, където е живял Ломак, е на стойност едва трийсет и пет хиляди долара. Говори
