Непознати

Изведнъж, колкото и да беше невероятно, плакатът започна да се откъсва от стената, преди Доминик да го е докоснал. Четирите лентички тиксо се отлепиха и фотосът изскочи от стената, досущ издухан от силен вятър. Доминик залитна от изумление и едва не падна отново върху книгите.

Плакатът спря на няколко крачки пред него, на нивото на очите му, като леко се движеше вълнообразно по цялата си дължина, и ту се издуваше, ту се нагъваше.

„Сигурно халюцинирам“ — помисли Доминик, макар да знаеше, че явлението е реално.

Той започна да се задушава, защото въздухът сякаш стана гъст като сироп.

Ръцете му се разтрепериха. Лъчът на фенерчето пробягваше по лъскавите повърхности на хартиените луни.

Изведнъж от всички части на стаята се разнесе шум от отлепване на плакати. Петдесетина снимки на луната едновременно се понесоха към Доминик, който извика от учудване и страх.

Плакатите застанаха във въздуха, без да помръдват. Тишината в къщата на мъртвия комарджия беше абсолютна като в храм, останал без богомолци, и смрази Доминик до мозъка на костите, опитвайки се да спре движението на кръвта в артериите и вените му.

После, досущ петдесет части на един механизъм, задвижен от безшумно натискане на копче, снимките на луната трепнаха, зашумоляха и се разлюляха, и макар да нямаше вятър, започнаха да се въртят в кръг из стаята. Доминик стоеше в средата на странната въртележка, а луните обикаляха около него. Фотосите подскачаха игриво, гърчеха се конвулсивно, извиваха се, огъваха се и обикаляха все по-бързо и на светлината на фенерчето приличаха на процесия, задвижена от магьосник, който им бе вдъхнал живот.

Страхът на Доминик намаля и отстъпи място на изумление. Дори го обзе безумна радост. Той не можеше да измисли обяснение за онова, което виждаше, но стоеше смаян, озадачен и зашеметен. Втрещен, той бавно се въртеше в кръг и наблюдаваше лунния парад около него. Накрая от гърлото му се изтръгна нервен смях.

За миг атмосферата се промени драстично. Плакатите сякаш се превърнаха в криле и полетяха към Доминик като петдесет огромни, разгневени прилепи. Те започнаха да се стрелкат над главата му, да плющят в лицето му и да го удрят по гърба. Макар че не бяха живи, Доминик долови злонамереност в атаките им. Той закри с една ръка лицето си и размаха другата, но плакатите не се отдръпнаха. Шумът стана по-силен и френетичен, докато хартиените криле се размахваха във въздуха.

Доминик забрави за радостта, която изпита, и се запрепъва из стаята, панически търсейки изхода, но не видя нищо друго, освен плющящите, въртящи се във въздуха луни, и загуби ориентация.

Шумът се засили още повече, когато плакатите в коридорите и другите помещения започнаха да се откъсват от стените. Към хола полетяха хиляди луни, които също се въртяха, пращяха, пукаха и съскаха. Доминик имаше чувството, че се намира сред бушуващи пламъци.

Той интуитивно почувства, че целта на тази невероятна демонстрация е да му помогне да си спомни забравените преживявания. Доминик нямаше представа кой или какво бе предизвикало явлението, но разбра посланието. Ако се потопеше в бурята от луни и им позволеше да го завладеят, той щеше да проумее сънищата си и причината за тях и да узнае какво му се бе случило по пътя преди осемнайсет месеца. Но Доминик беше твърде уплашен, за да се отпусне и да изпадне в унес от хипнотизиращия танц на бледите сфери. Той жадуваше за прозрение, но в същото време се ужасяваше от него. Доминик притисна ръце до ушите си, затвори очи и извика:

— Не! Не! Престанете! Спрете!

Той се стъписа, когато шумът внезапно утихна, защото не очакваше, че заповедта му ще бъде изпълнена. Но едва ли думите му бяха оказали някакво въздействие.

Доминик махна ръце от ушите си и отвори очи.

Галактиката от луни още стоеше във въздуха.

С разтреперана ръка взе един от плакатите. В снимката нямаше нищо особено и Доминик се запита как е възможно да се движи.

— Как? — попита той на глас. — Как? Защо?

Изведнъж луните паднаха едновременно, сякаш някаква магия се развали. Плакатите се скупчиха на пода и от загадъчната жизнена сила, която им бе вдъхнала живот, не остана и следа.

Смаян и зашеметен, Доминик затътри крака към коридора. Хартиените луни скърцаха и шумоляха под подметките му като сухи есенни листа. Той спря и освети стените, където бяха останали само кабарчета, лентички тиксо и петна от лепило.

Доминик се върна в хола, коленичи и с треперещи пръсти започна да рови из снимките, опитвайки се да проумее какво бе видял.

В душата му се бореха страх и приятно изумление. Но истината беше, че не може да разбере какво изпитва, защото нямаше прецедент на онова, което току-що бе преживял. По едно време го напуши безумен смях, но после радостта му бе помрачена от вледеняващ ужас. В един миг имаше чувството, че е бил в присъствието на нещо неописуемо зло. Но в следващия бе убеден, че е било добро и чисто. Зло. Добро. Вероятно и двете… или нито едното. Знаеше само, че е станал свидетел на нещо загадъчно.

Онова, което му се бе случило по миналото лято, беше много по-странно, отколкото Доминик съзнаваше.

Докато прелистваше плакатите, той забеляза нещо необикновено на ръцете си и ги вдигна към лъча на фенерчето. На дланите му пламтяха кръгове от възпалена и зачервена плът. Очертанията им бяха съвършени.

Белезите постепенно избледняха и изчезнаха.

Беше вторник, седми януари.

6.Чикаго, Илинойс

В спалнята си на втория етаж в жилището на пастора в „Сейнт Бернадет“ отец Стефан Висажик се събуди от думкане на барабан. Звуците бяха плътни и басови. Чуваше се и ритмичен екот на тимпани, досущ туптене на огромно сърце.

Озадачен и още сънен, Стефан запали лампата, присви очи и погледна будилника. Беше два часът и седем минути, вторник сутринта и моментът определено не беше подходящ за парад.

Дум, дум, дум… Дум, дум, дум…

След всяка поредица от три удара имаше пауза от три секунди. Синхронът и безпогрешното повторение на звуците приличаше на усърдните удари на буталото на гигантска машина.

Отец Висажик отметна завивките и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор между жилището и църквата, но видя само сняг и голите клони на дърветата.

Барабаненето се усили и паузата намаля на две секунди. Стефан взе халата си и го наметна. Звучното думкане стана толкова силно, че вече не предизвикваше само безпокойство и озадаченост, а започна да го плаши. Всеки тътен разтърсваше къщата.

Отец Висажик забърза по коридора, намери ключа за осветлението и запали лампата.

Вдясно се отвори друга врата и от стаята изскочи отец Майкъл Джерано, другият помощник на Стефан.

— Какво е това?

— Не знам — отговори отец Висажик.

Следващите три тътена бяха два пъти по-силни от предишните и къщата се разтресе, досущ ударена с гигантски чукове. Но въпреки силата си звукът беше приглушен, сякаш чуковете бяха увити в плат. Лампата примига. Паузата между поредиците вече беше една секунда и ехото не заглъхваше. И с всеки тътен светлината отново потрепваше, а подът се тресеше.

Стефан и отец Джерано едновременно установиха източника на шума — стаята на Брендън Кронин — и хукнаха към вратата.

Беше невероятно, но Брендън спеше дълбоко. Въпреки оглушителните експлозии, които напомниха на отец Висажик за минохвъргачките във Виетнам, Брендън необезпокояван сънуваше. На устните му дори трептеше усмивка.

Прозорците тракаха. Четката за коса и монетите върху нощното шкафче издрънчаха, а молитвеникът се