В събота, единайсети януари, след като прекараха само четири седмици в Милуоки, Ърни и Фей се прибраха вкъщи. Те пътуваха със самолет до Рино, после с друг полет до Елко и пристигнаха в единайсет и трийсет сутринта.
На летището ги посрещна Санди Сарвър. Отначало Ърни не я позна. Лицето й вече не беше бледо, а раменете не бяха прегърбени. За пръв път, откакто той я познаваше, Санди си бе сложила лек грим — сенки на очите и червило. Ноктите й вече не бяха изгризани, а косите й блестяха. Беше напълняла четири-пет килограма и изглеждаше много по-млада.
Тя се изчерви, когато Ърни и Фей й направиха комплимент за външността й и се престори, че промените са незначителни, но явно остана доволна от похвалите, одобрението и радостта им.
Санди се бе променила и в други отношения. Обикновено беше мълчалива и стеснителна, но сега, докато вървяха към червения й пикап, тя зададе множество въпроси за Луси, Франк и внуците. Не попита Ърни за фобията му, защото не знаеше за това. Ърни и Фей пазеха в тайна състоянието му и бяха обяснили продължителността на посещението си в Уисконсин, като казаха, че искат да прекарат повече време с внуците си. Докато караше към мотела, Санди непрекъснато говореше, разказвайки им за Коледа и за работата в грила.
Шофирането й също изненада Ърни. Той знаеше, че тя изпитва отвращение към превозните средства. Но сега караше бързо и умело, както никога дотогава.
И Фей забеляза промяната в нея, защото многозначително поглеждаше Ърни, когато Санди извършваше плавни и дръзки маневри.
И после се случи нещо странно.
На около километър и половина от мотела интересът на Ърни към метаморфозата в Санди внезапно отстъпи място на загадъчното чувство, което за пръв път бе изпитал на десети декември, когато се връщаше от Елко с новите лампи — усещането, че определена ивица земя на юг от магистралата, го
Това беше обезпокоително, защото Ърни предполагаше, че особеният магнетизъм на онова място се дължи на психическото разстройство, предизвикало страха му от мрака. Никтофобията му беше излекувана и той очакваше, че всички симптоми на това временно психично неразположение ще изчезнат заедно със страха му от нощта. Ето защо, влечението му към онази ивица земя беше лош знак. Ърни не искаше да мисли какво би могло да означава това за трайността на лечението му.
Фей разказваше за Коледа с внуците си, а Санди се смееше, но за Ърни смехът и разговорът избледняха. Докато се приближаваха към мястото, което го привличаше, той присви очи и, обзет от чувство за предстоящо прозрение, се вторачи в земята навън. Струваше му се, че ще се случи нещо от епохално значение и това го изпълни със страхопочитание.
После, докато минаваха покрай примамливото място, Ърни осъзна, че се движат по-бавно. Санди бе намалила скоростта наполовина. В същия миг пикапът отново се стрелна напред. Ърни погледна Санди, но не разбра дали и тя е била временно омагьосана от същото място. Но му се стори, че изражението й е странно и озадачено. Той се вторачи в нея, питайки се дали Санди споделя загадъчния му и необясним интерес към онази обикновена на вид ивица земя.
— Хубаво е да си вкъщи — каза Фей, когато Санди включи десния мигач и насочи пикапа към отклонението от магистралата.
Ърни наблюдаваше Санди и търсеше някакъв знак, че бе намалила скоростта като реакция към същия странен зов, който той почувства, но не видя и следа от страхопочитанието, зародило се в него. Тя се усмихваше. Сигурно бе сгрешил и Санди бе карала по-бавно поради някаква друга причина.
Кръвта му се бе смразила и докато пътуваха надолу по склона към мотела, дланите му се изпотиха.
Ърни погледна часовника си. Но не защото искаше да знае колко е часът, а колко остава до залез слънце. Около пет часа.
Ами ако не се страхуваше от мрака изобщо, а от
Разбира се, че не. Но въпреки това той погледна часовника си.
Санди спря пред мотела и когато слязоха от пикапа, прегърна и двамата.
— Радвам се, че се върнахте. Липсвахте ми. А сега трябва да отида да помогна на Нед да приготви обяда — каза тя и тръгна към грила.
— Какво мислиш, че е станало с нея? — попита Фей.
— Нямам представа — отговори Ърни.
— Отначало помислих, че е забременяла. Но сега не смятам така. Ако беше бременна и се радваше, Санди щеше да ни каже. Щеше да изгаря от нетърпение да сподели новината. Мисля, че е нещо… друго.
Ърни извади от пикапа два от четирите куфара и докато ги слагаше на земята, крадешком погледна часовника си. Мракът се бе приближил с пет минути.
— Е, каквато и да е причината, радвам се за Санди — въздъхна Фей.
— И аз.
— Само това ли ще кажеш? Знам, че се безпокоиш за нея както за дъщеря ни Луси. Наблюдавах те, когато видя Санди на летището. Сърцето ти щеше да се разтопи.
Той се засмя, макар че стомахът му се бе свил от напрежение. Фей винаги го караше да се смее, точно когато Ърни се нуждаеше от това. Когато влезеха вкъщи, той щеше да я прегърне, да я целуне и да я занесе в спалнята на горния етаж. Нищо друго нямаше да прогони страха му. Времето, прекарано с Фей, беше най-доброто лекарство.
Тя остави двата по-леки куфара пред вратата на рецепцията и извади ключовете от чантата си.
Когато бе станало ясно, че по всяка вероятност Ърни ще се оправи бързо и няма да се наложи да стоят няколко месеца в Милуоки, Фей реши да не се връща в Елко, за да търси управител на мотела. Затова го затвориха и сега трябваше да включат отоплението и да почистят.
„Имаме много работа, но… ще има достатъчно време за един хоризонтален танц“ — помисли Ърни и се ухили.
Фей беше с гръб към него и за щастие не видя как Ърни трепна и изненадано подскочи, когато внезапно облак засенчи слънцето. Интензивността на светлината намаля с повече от двайсет процента. Но това беше достатъчно, за да стресне и изнерви Ърни.
Той отново погледна часовника си и отправи взор на изток, откъдето щеше да настъпи нощта.
„Нищо ми няма — помисли си Ърни. — Излекуван съм.“
По пътя от Рино за Елко Каунти
След паранормалното явление във вторник в къщата на Зебедая Ломак, когато бе заобиколен от безброй хартиени, въртящи се луни, Доминик Корвези прекара няколко дни в Рино. По време на предишното си пътуване от Портланд до Маунтинвю той бе останал там, за да направи проучване за няколко разказа за хазарта. Пресъздавайки пътуването, Доминик стоя в Рино в сряда, четвъртък и петък.
Обикаляше казината и наблюдаваше посетителите. Имаше млади двойки, пенсионери, красиви млади жени, жени на средна възраст с ластични панталони и широки пуловери, каубои с обрулени от вятъра лица, богаташи с подпухнали лица, секретарки, шофьори на камиони, директори, лекари, бивши затворници, ченгета, които не бяха на смяна, крадци, мечтатели и хора, желаещи да избягат от действителността от всички социални прослойки, обединени от надеждата и от вълнението на организираните игри на шанса — най-приобщаващата индустрия на света.
Както и по време на предишното си посещение, Доминик игра само за да се вмести в пейзажа и с основната цел да наблюдава. След бурята на хартиените луни той имаше причина да смята, че Рино е мястото, където животът му се е променил необратимо и където ще намери ключа за пленените си спомени. Хората около него се смееха, бъбреха, оплакваха се от лошия си късмет и викаха, насърчавайки
