Непознати

на Ърни и странните снимки, които и семейство Блок бяха получили.

Но дискретността беше абсолютно задължителна. Ако мотел „Спокойствие“ наистина беше центърът на забравените събития от по миналото лято, телефонът там може би се подслушваше. Ако чуеха за снимките, подслушвачите щяха да разберат, че сред тях има предател и щяха да го намерят и тогава посланията от него щяха да престанат да пристигат.

— И аз имам новина — рече Паркър. — Госпожица Табита Уикъм, издателката ти, е оставила съобщение на телефонния ти секретар. Направили са допечатка на „Здрач във Вавилон“ и сега в книжарниците има сто хиляди екземпляра.

— Мили Боже, съвсем забравих за книгата! Откакто преди четири дни бях в дома на Ломак, не мисля за нищо друго, освен за онова невероятно явление.

— Госпожица Уикъм има още добри новини, затова обади й се веднага, щом имаш възможност.

— Добре… Видя ли някакви интересни снимки?

— Не. Няма и забавни бележки. Но по пощата пристигна нещо, от което шапката ти ще хвръкне, приятелю. Ти си разпознал три от имената на плакатите с луните в къщата на Ломак, но искаш ли да чуеш кой е четвъртият?

— Джинджър? О, забравих да ти кажа. Името й е записано в регистъра на мотела. Доктор Джинджър Вайс от Бостън. Смятам утре да й се обадя.

— Отне ми част от изненадата. Но сигурно ще се учудиш, като чуеш, че имаш писмо от доктор Вайс. Изпратила го е до „Рандъм Хаус“ на двайсет и шести декември. Била се побъркала и се чудела какво да прави, когато случайно попаднала на книгата ти и видяла снимката ти. Имала чувството, че те познава и ти имаш нещо общо с онова, което става с нея.

— Носиш ли писмото? — развълнувано попита Доминик.

Паркър му го прочете, като от време на време поглеждаше навън.

— Трябва да й се обадя веднага — каза Доминик. — Утре в девет вечерта ще говорим пак.

— Ако ще се обаждаш от мотела, където има вероятност телефоните да се подслушват, няма смисъл да излизам да търся обществен телефон.

— Имаш право. Ще ти се обадя вкъщи. Пази се.

— И ти.

Паркър затвори, изпитвайки смесени чувства. Той се успокои, че неудобните нощни пътувания до обществен телефон ще свършат, но интригата със сигурност щеше да му липсва.

Фейн излезе на дъжда и почти изпита разочарование, че никой не стреля по него.

Бостън, Масачузетс

Пабло Джаксън бе погребан сутринта, но Джинджър Вайс мисли за него през целия следобед и вечерта. Споменът за усмивката му я бе обсебил.

Тя седеше в стаята за гости в „Пазител на залива“ и се опитваше да чете, но не можеше да се съсредоточи. Когато не мислеше за възрастния илюзионист, Джинджър се измъчваше от притеснения, питайки се какво ще стане с нея.

Легна си в дванайсет и петнайсет след полунощ и тъкмо посягаше да угаси лампата, когато Рита Ханаби дойде и й каза, че я търси Доминик Корвези. Развълнувана и изпълнена с трепетно очакване, Джинджър наметна халата си и отиде в кабинета на Джордж.

— Ало? Господин Корвези?

— Доктор Вайс? — Гласът му беше звучен и мелодичен. — Постъпихте много добре, че ми писахте. Не мисля, че сте полудели. Не сте сама, докторе. Има и други хора със странни проблеми.

Джинджър се опита да отговори, но гласът й потрепери.

— Аз… Съжалявам… Обикновено… не плача…

— Не говорете, докато не сте готова. Ще ви разкажа за моя проблем. Аз ходя насън. И сънувам… луната.

Изведнъж я обзе смразяващ кръвта страх и в същото време — приятно вълнение.

— Да, луната — потвърди тя. — Не помня сънищата си, но сигурно имат нещо общо с луната, защото се събуждам, викайки тази дума.

Доминик Корвези й разказа за мъж на име Зебедая Ломак от Рино, който бе сложил край на живота си, докаран до самоубийство от обсебеността си от луната.

— Промили са мозъците ни — не се сдържа Джинджър. — Проблемите ни са резултат от потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността.

От другия край на линията настъпи мълчание, сетне писателят рече:

— Това е и моята теория, но вие явно вече сте сигурна.

— Да. След като ви писах, се подложих на хипноза и открихме доказателства за блокиране на паметта.

— По миналото лято с нас се е случило нещо.

— Да. Точно така. В мотел „Спокойствие“ в Невада.

— Обаждам се оттам. И ако е възможно, трябва и вие да дойдете. Случиха се много неща, за които не мога да рискувам да ви разказвам по телефона.

— Кои са те? Какво крият?

— Имаме шанс да разберем, ако действаме заедно.

— Ще дойда. Още утре. Стига да намеря билет за самолета за толкова кратко време.

Рита Ханаби отвори уста да възрази, че Джинджър не е в състояние да пътува. Джордж се намръщи.

— Ще ви се обадя кога и с кой полет ще пристигна — каза Джинджър на Доминик Корвези.

— Не можеш да отидеш чак дотам в твоето състояние — рече Джордж, след като тя затвори.

— Ами, ако получиш пристъп в самолета? — притесни се Рита.

— Всичко ще бъде наред.

— Мила, в понеделник получи три пристъпа един след друг.

Джинджър въздъхна.

— Вие се държахте чудесно с мен и никога няма да мога да ви се отплатя. Обичам ви. Но живея тук вече пет седмици, през които съм безпомощна като зависимо дете и не мога да продължавам така. Трябва на всяка цена да отида в Невада.

Ню Йорк, Ню Йорк

Джак спря отново на няколко пресечки от Презвитерианската църква. Този път влезе в Епископалната църква „Сейнт Томас“ на Пето Авеню. Джак се вторачи в олтара и в статуите на светците, апостолите, Дева Мария и Христос и осъзна, че основната цел на религията е изкуплението на вината и опрощението на греховете. Човешките същества, изглежда, бяха неспособни да се покажат достойни за потенциала й и някои полудяваха от чувството за вина, ако не вярваха, че някакъв бог — Исус, Йехова, Мохамед, Маркс или друг — не ги гледа благосклонно, макар да са недостойни.

Но Джак не намери утеха в „Сейнт Томас“, нито изкупление на греховете си, дори след като остави двайсет хиляди долара в кутията за дарения.

Той потегли отново, за да раздаде остатъка от парите от обира на бронираната кола, но не защото този жест щеше да изкупи вината му. Преразпределението на финансите не беше моралният еквивалент на отплатата. Джак имаше да изкупува твърде много грехове, за да очаква опрощение за една нощ. Той вече не искаше и не се нуждаеше от парите, но, от друга страна, не можеше да ги изхвърли в контейнерите за боклук, затова раздаването им беше единственият възможен ход на действие.

Джак спря пред още църкви и храмове. Някои бяха отворени, други — заключени. Но там, където успя да влезе, той остави пари.

После отиде в Армията на спасението и даде четирийсет хиляди долара на изумения служител там.

На Бейярд Стрийт в близкия Китайски квартал Джак видя надпис на прозореца на втория етаж на една сграда: „Дружество за защита на китайското малцинство“. Помещението се намираше над старомодна