Непознати

— Кого?

— Звучи глупаво, но беше мъж с бяла мотоциклетна каска с тъмно стъкло и черни ръкавици. Той дори протегна ръка към мен, сякаш искаше да ме сграбчи, и аз отстъпих назад, блъснах се в ръба на ваната и паднах.

— И в същия миг аз се втурнах в банята — каза Фей.

— Станах, отново се приближих до прозореца и погледнах към покрива, но там нямаше никого. Било е… халюцинация.

— В тежките случаи на фобия, когато пациентът постоянно изпитва безпокойство, понякога му се привиждат разни неща — рече Фей.

Доминик се вторачи в матовото стъкло над ваната, сякаш се надяваше, че там ще съзре отговора на съдбовната тайна, сетне каза:

— Не е било халюцинация. Имам чувството, че онова, което си видял, е било… проблясък на спомен, Ърни. От по миналото лято. За миг потиснатите ти спомени са се опитали да пробият бариерата. Върнал си се във времето, когато наистина си бил затворник в дома си и си се опитал да избягаш.

— И ме е спрял онзи човек на покрива? Но какво е правел там? И защо е бил с каска на мотоциклетист? Не е ли странно?

— Човек в защитно облекло, изпратен да се справи с изтичането на химични или биологични токсини, би носил шлем.

— Но ако са били в защитно облекло, тогава наистина е имало изтичане на токсини.

— Може би — съгласи се Доминик. — Още не знаем достатъчно, за да сме сигурни, че е било така.

— Но ако всички сме преживели едно и също, тогава защо само ти, Ърни и онзи господин Ломак страдате от последиците. Защо аз нямам кошмари и психични проблеми?

— Не знам — каза писателят. — Но това са някои от въпросите, на които трябва да намерим отговор, ако се надяваме да премахнем безпокойството от случилото се и да възвърнем нормалния си живот.

От Кънектикът до Ню Йорк Сити

След като откраднаха парите от бронираната кола, Джак и хората му караха петнайсет километра и паркираха двата откраднати микробуса на „Пътна сигнализация“ в гаража, нает с фалшиви карти за самоличност, където бяха оставили личните си автомобили. Гаражът се намираше в осеяна с боклуци уличка в занемарен квартал, застроен с индустриални предприятия и жилищни сгради. Районът се характеризираше с постройки с олющена боя, мръсотия, счупени улични лампи, празни витрини и зли на вид бездомни кучета.

Петимата изсипаха съдържанието на брезентовите чували върху мазния бетонен под на гаража, набързо преброиха парите и ги разделиха — приблизително по трийсет и пет хиляди на всеки.

Джак не изпитваше чувство за победа, нито радостно вълнение. Нищо.

След пет минути бандата се разпръсна, досущ пухчета от глухарче, понесени от вятъра. Като по часовник.

Джак пое към апартамента си в Манхатън. Валеше сняг, макар и не достатъчно, за да затрупа магистралата и да създаде проблеми на движението.

По време на пътуването Джак беше в странно настроение. С него настъпи промяна, каквато не бе очаквал. С всяка изминала минута сивотата в душата му най-после започна да се оцветява от емоции. Потиснатостта му отстъпи място на чувства, които го изненадаха. Той не би се учудил на нов прилив на тъга или на самота, защото Джени бе починала само преди седемнайсет дни. Но чувството, което го завладя, беше вина. Откраднатите пари в багажника на колата му започнаха да тежат на съвестта му.

По време на осемте години на методично планиране и брилянтно извършени обири той никога не бе изпитвал угризения. Смяташе се само за отмъстител. Досега.

Шофирайки към Манхатън в снежната зимна нощ, Джак започна да се възприема като обикновен крадец. Той опита да се отърси от чувството за вина, но не можа.

Макар да изглеждаше внезапно, това усещане всъщност се оформяше отдавна. Натам водеше нарастващата му неудовлетвореност от няколко месеца. Разочарованието бе настъпило осезателно след обира на бижутерския магазин през октомври и Джак мислеше, че промените започнаха оттогава. Но сега, принуден да прибегне до самоанализ, той осъзна, че отдавна е престанал да изпитва удоволствие от работата си. Припомняйки си миналото, Джак с изумление установи, че последният удар, който му бе доставил удоволствие, беше обирът в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, по миналото лято.

Обикновено той действаше само на Изток, близо до Джени, но Бранч Полард се бе заселил за известно време в Калифорния и бе набелязал за жертва Аврил Макалистър — индустриалец, който притежаваше двеста милиона долара и живееше в имение на площ осем акра в Марин Каунти, защитено с каменни огради, сложна алармена система и кучета. Въз основа на информация, получена от пет-шест източника, Бранч реши, че Макалистър е колекционер на редки марки и монети — две стоки, които струваха скъпо на черния пазар на крадени вещи. Освен това индустриалецът обичаше хазарта и три пъти в годината ходеше в Лас Вегас, като обикновено оставяше по четвърт милион долара при всяко посещение, но понякога печелеше много. Макалистър винаги носеше печалбата в брой, за да не плаща за охрана, и част от парите бяха в къщата му. Бранч се нуждаеше от стратегията и опита в областта на електрониката на Джак, а Джак искаше да смени обстановката. Но за по-сигурно двамата решиха да извършат удара с помощта на трети човек — касоразбивач.

След внимателно планиране проникването в имението и в къщата мина гладко. Те носеха електронно подслушвателно устройство, което улавяше тихото тиктакане на ключалката на сейфа и го усилваше, а това превръщаше разкодирането на комбинацията в детска игра. Но за всеки случай взеха инструменти и пластичен експлозив. Проблемът беше там, че сейфът не беше обикновен, а представляваше истински трезор. Макалистър беше толкова сигурен в непревземаемостта на вратата на трезора, че не си беше направил труда да я скрие зад плъзгаща се преграда, фалшива стена или някоя картина. Масивната врата от неръждаема стомана беше вградена в едната стена на огромна игрална зала. Подслушвателното устройство, което Джак бе донесъл, не беше достатъчно чувствително, за да долови движението на механизма през петдесетте сантиметра неръждаема стомана. Пластичният експлозив би разбил всеки сейф, но трезорът беше противобомбен. А инструментите се оказаха безполезни.

Тръгнаха си от имението без марки и монети, но със сребърни прибори и сервизи и с пълната колекция на първите издания на романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет, няколко бижута, нехайно оставени извън сейфа от госпожа Макалистър, и шепа други вещи, които продадоха за шейсет хиляди долара и разделиха на три. Плячката несъмнено беше жалка и далеч по-малка, отколкото очакваха — недостатъчна, за да покрие разходите им и да си заслужава времето, планирането и риска.

Въпреки провала Джак бе изпитал удоволствие от удара. Щом избягаха от имението на Макалистър, Джак и Бранч прозряха хумора в катастрофата и намериха сили да се посмеят. Те прекараха два дни, почивайки си под лъчите на калифорнийското слънце и после, постъпвайки импулсивно, Джак занесе двайсетте си хиляди в Рино, за да провери дали ще се представи по-добре в играта на карти, отколкото в обира. Двайсет и четири часа, след като се регистрира в „Хара“, той си тръгна с изумителната сума от сто и седем хиляди четиристотин петдесет и пет долара. Джак реши да удължи ваканцията си, нае кола и се върна в Ню Йорк, изгаряйки от нетърпение да види Джени.

Сега, след повече от осемнайсет месеца, докато влизаше в Манхатън, той осъзна, че провалът в имението на Макалистър е бил последният удар, който му е доставил неподправено удоволствие. Тогава Джак бе започнал дългото пътуване от отмъщението към неудовлетворението, докато накрая го обзе чувство за вина.

Но защо? Какво предизвика промяната в него? Той нямаше представа какъв е отговорът на този въпрос.

Знаеше само, че вече не може да се смята за изпълнен с меланхолия, романтичен бандит с мисия да поправи несправедливостта, сторена на него и на любимата му съпруга. Джак беше обикновен крадец. В продължение на осем години се бе заблуждавал. И сега се видя такъв, какъвто всъщност беше. Внезапното