дяволи. Не можем прибързано да стигнем до извода, че сме жертви на конспирация на крайно десни сили. Страдащите от параноя писатели и филмопроизводители в Холивуд печелят милиони от тази налудничава идея, но в реалния свят злото е по-изкусно прикрито и тънко доловимо. Ако военните и правителството са отговорни за случилото се с нас, не е задължително мотивите им да са неморални. Те вероятно мислят, че са постъпили по единствения правилен начин в дадените обстоятелства.
— Но независимо дали е разумно или не, ние трябва да разберем какво е станало — заяви Фей. — Не го ли сторим, никтофобията на Ърни със сигурност ще се влоши. И твоят сомнамбулизъм, Доминик. И тогава какво ще правим?
И тримата знаеха отговора на този въпрос — дуло на пушка в устата, пътят към спокойствието, който бе избрал Зебедая Ломак.
Доминик погледна регистъра на мотела и видя едно име, което го развълнува. Доктор Джинджър Вайс. Адресът беше в Бостън.
— Джинджър — каза той. — Четвъртото име, написано на плакатите с луните.
Калвин Шаркъл, шофьорът на товарен камион от Чикаго и мъжът с очи на възкръснал мъртвец на една от моменталните снимки, се бяха регистрирали в мотела малко преди доктор Вайс. Първите гости за деня бяха господин и госпожа Алън Рукоф и дъщеря им от Лас Вегас. Доминик беше готов да се обзаложи, че те са младото семейство от снимката, направена пред вратата на стая номер девет. Името на Зебедая Ломак не фигурираше в регистъра. Той явно бе имал лошия късмет само да се отбие да вечеря в грила. Някое от останалите имена можеше да е на младия свещеник на другата моментална снимка, но ако беше така, той не бе вписал духовния си сан.
— Трябва да разговаряме с всички тези хора — развълнувано каза Доминик. — Утре ще започнем да им се обаждаме и ще разберем дали си спомнят онези дни през юли по миналото лято.
Чикаго, Илинойс
Брендън успя да получи разрешение от отец Висажик да отиде сам в Невада, без монсиньор Джани да върви по петите му, очаквайки чудеса.
В десет и десет вечерта Брендън лежеше по гръб в мрака и гледаше през прозореца, през който проникваше слаба светлина. Прозорецът гледаше към вътрешния двор, където в този час не светеха лампи, затова той знаеше, че вижда лунната светлина, отразена в тънкия скреж на стъклото. Докато търпеливо чакаше да заспи, младият свещеник постепенно започна да проявява интерес към лунните лъчи и отблясъците им по леда.
— Луната — прошепна Брендън, изненадан от гласа си. — Луната.
Той осъзна, че става нещо странно.
Отначало Брендън беше заинтригуван от хармоничното преплитане на скрежа и лунната светлина, но скоро интересът му прерасна във влечение. Не можеше да откъсне очи от сребристото стъкло, което сякаш предлагаше необяснимо обещание. Брендън бе привлечен като моряк от песен на сирена. Преди да разбере какво смята да направи, той протегна ръка към прозореца, макар че беше далеч и не можеше да го докосне. Черният силует на разперените му пръсти ясно се очерта на фона на бялото стъкло, което блестеше от външната страна. Безплодният опит на Брендън да докосне стъклото се превърна в копнеж. Той жадуваше да бъде вътре в светлината, но не в отблясъците на скрежа, а в онова златисто сияние от сънищата му.
— Луната — промълви той, отново изненадан, че говори на глас.
Сърдечният му ритъм изведнъж се ускори и Брендън започна да трепери.
Внезапно скрежът претърпя необяснима промяна. Докато Брендън гледаше, тънкият пласт се стопи от краищата към средата. След няколко секунди остана само един съвършено очертан кръг от лед, около двайсет и пет сантиметра в диаметър, който заблестя странно в средата на тъмния правоъгълник от стъкло.
Луната.
Брендън разбра, че това е знак, макар да не знаеше от кого, откъде идва и какво представлява.
В нощта на Коледа, когато беше в къщата на родителите си в Бриджпорт, той явно бе сънувал луната, защото бе събудил майка си и баща си със силните си, панически викове. Но Брендън не си спомняше нищо от съня. А дотогава, доколкото знаеше, сънищата му не бяха свързани с луната, а само с онова загадъчно място, изпълнено със златиста светлина, където го зовеше някакво невероятно разкритие.
Леко фосфоресциращият скреж стана по-ярък, сякаш в ледените кристали се извършваше странна химична реакция. Образът на луната се промени от млечнобял в сребрист и засия още по-ярко.
С разтуптяно сърце и убеден, че се намира пред прага на изумително разкритие, Брендън продължи да държи ръката си протегната към прозореца. Той ахна удивен, когато от скрежната луна изскочи лъч светлина, който падна на леглото. Приличаше на лъч на прожектор и беше също толкова ярък. Докато Брендън се взираше в блясъка, светлината стана бледочервена, сетне потъмня и накрая се превърна в тъмночервена. Завивките заблестяха като разтопена стомана, а протегнатата му ръка изглеждаше така, сякаш бе опръскана с кръв.
Брендън бе обзет от чувството за нещо вече видяно и бе абсолютно убеден, че някога е стоял под тъмночервена луна, окъпан в кървавия й блясък.
Макар че искаше да разбере по какъв начин това странно червено сияние е свързано с приказната златиста светлина от сънищата му и да чувстваше зова на нещо неизвестно, което го чака там, той изведнъж се уплаши. Тъмночервените лъчи ставаха все по-ярки и стаята се превърна във врящ котел студен огън и сенки. Страхът му прерасна в ужас и Брендън се разтрепери и изпоти.
Той дръпна ръката си и тъмночервеното сияние бързо избледня до сребристо и после изчезна, а кръгът от скреж заискря с отблясъците на естествена, отразена светлина.
В стаята отново настъпи мрак. Брендън седна в леглото и запали лампата. Облян в пот и треперещ като дете, уплашено от фантазии за кръвожадни таласъми, той се приближи до прозореца. Кръгът от скреж още беше там — луна в средата на незаледеното стъкло.
Брендън се запита дали светлината не е била сън или халюцинация. Но луната от скреж още беше там — доказателство, че онова, което бе видял, е реално, а не илюзия.
Той се сепна и осъзна, че усеща червените кръгове на ръцете си. Погледна дланите си и видя как белезите избледняват.
Брендън се върна в леглото и дълго чака смелостта му да се възвърне.
Елко Каунти, Невада
Ърни стоеше до ваната в банята и се опитваше да си припомни какво точно бе мислил и чувствал в ранните часове на събота, четиринайсети декември, когато някакъв странен импулс го накара да отвори прозореца и му се привидя онази страшна халюцинация. Писателят Доминик Корвези бе застанал до мивката, а Фей наблюдаваше от прага.
Отраженията на лампите блестяха по хромираните кранове и душа и постепенно хвърлиха светлина върху спомените на Ърни.
— Светлина. Дойдох тук заради светлината. Страхът ми от мрака се бе засилил и аз се опитвах да го скрия от Фей. Не можех да заспя, станах от леглото, дойдох тук, затворих вратата и… се зарадвах на светлината. — Ърни им разказа как погледът му бил привлечен към прозореца над ваната и как е изпитал странно и непреодолимо желание да избяга. — Трудно ми е да го обясня. Но изведнъж в главата ми започнаха да се въртят налудничави мисли. Изпаднах в паника и помислих: „Сега е единственият ми шанс да избягам, затова по-добре да се възползвам, да се измъкна през прозореца, да тръгна към хълмовете… да стигна до някое ранчо и да потърся помощ.“
— Помощ за какво? — попита Доминик. — Защо се нуждаеше от помощ? Защо изпита желание да избягаш от дома си?
Ърни се намръщи.
— Нямам представа. — Той си спомни как се чувстваше в онази нощ — странна смесица между потребност да избяга и усещане, че сънува. — Отворих прозореца и може би щях да изляза, но видях някого навън, на покрива.
