помощ беше безполезен. След като стреля в гумата, Чад Зеп включи предавател, който заглуши с пронизителни електронни смущения радиочестотата на бронираната кола.
Джак застана в средата на пътя и внимателно се прицели в решетката на пикапа. Пушката му беше английска, предназначена за борба с терористи и изстрелваше гранати със сълзотворен газ. Беше си я купил на черния пазар в Маями. Той стреля и гранатата мина през решетката и влезе в двигателя. Кабината започна да се изпълва с парлив, жълтеникав газ, проникващ през климатичната инсталация.
Пазачите бяха обучени да останат на местата си, ако възникнеше криза, защото кабината имаше стоманени врати и бронирани стъкла. Но докато успеят да изключат отоплението и да затворят клапаните, те започнаха да кашлят и да се задушават, затова отвориха вратите и изскочиха навън.
Шофьорът извади револвера си, коленичи и присви насълзените си очи, търсейки мишена.
Но Джак изрита оръжието от ръцете му, сграбчи го за палтото и го повлече към предната част на пикапа, където го окова с белезници за бронята.
Бранч Полард, който бе дотичал до бронираната кола, направи същото с другия пазач.
Двамата служители на „Гардмастър“ мигаха ядосано и се опитваха да прояснят зрението си, за да видят лицата на нападателите, но усилията им бяха напразни, защото Джак, Полард и Зеп носеха скиорски маски.
Джак и Полард хукнаха към задната част на пикапа. Те бързаха, но не защото се страхуваха, че ще ги видят други шофьори. По този усамотен път нямаше да минат коли, докато крадците не избягаха. В мига, в който пикапът навлезе в равнините, Харт и Дод, последните двама членове на бандата, бяха блокирали двата края на пътя с откраднати микробуси, пребоядисани и екипирани с отличителните знаци на служба „Пътна сигнализация“. Те бяха сложили на асфалта внушителен брой сигнални светлини и щяха да върнат всеки, който искаше да мине, като разкажеха съчинена история за катастрофа с цистерна.
Като по часовник.
Зеп отвинти металната пластина пред заключващия механизъм на вратите на товарното отделение.
Ключалката се отваряше и затваряше с код от три цифри, който се променяше всяка сутрин. Знаеше го само шофьорът.
Зеп носеше портативен компютър, който можеше да разкодира електронни ключалки и аларми, на име „Интелигентна система за интервенция и проникване“ или ИСИП. Предназначена само за военни и разузнавачи, системата беше недостъпна за цивилни граждани. Незаконното й притежаване беше наказуемо нарушение на Закона за сигурността на отбраната. За да се сдобие с нея, Джак бе ходил в Мексико Сити и бе платил двайсет и пет хиляди долара на търговец на оръжие на черно, който имаше връзки във фирмата производител.
Зеп включи уреда, разгледа отблизо механизма на електронната десетцифрова ключалка и внимателно пъхна тънка жичка между първите два бутона. Екранът на компютъра остана тъмен. Той допря сондата до основата на втория бутон, после на третия. Нищо. Но когато докосна четвъртия, на малкия квадратен екран с бледозелени букви светнаха думите „КОНТАКТ УСТАНОВЕН“.
Това означаваше, че средната цифра на кода е четири. След като бяха натоварени чувалите с парите, шофьорът бе натиснал четвъртия бутон, за да активира ключалката.
Сега оставаше да разберат коя е първата и последната цифра. Кръгът от броя на комбинациите се стесни на сто.
Без да обръща внимание на свистящия вятър, Джак извади друга принадлежност на ИСИП — тънка като сондата шейсетсантиметрова медна жица, която приличаше на четка за водни бои, макар и с един косъм. Той я пъхна в пролуката в основата на първия бутон на ключалката, но на екрана на компютъра не се появи нищо. Джак започна да придвижва тънката жичка от бутон на бутон. Екранът примига и показа частична диаграма на електрическата верига на ключалката.
„Четката“ всъщност представляваше крайната част на оптичен лазер — нещо като уреда, с който разчитаха кода на стоките на касите в супермаркетите, но по-сложен. Но ИСИП не бе програмирана да разчита кодове на стоки, а да идентифицира схемите на електрическите вериги и да ги показва на екран.
След три секунди компютърът очерта квадратчета около две малки части на схемата, за да посочи онези точки, през които можеше да се проникне в електрическата верига на ключалката. Сетне нанесе изображението на десетцифрения електронен панел върху схемата, за да покаже къде се намират двете слаби точки по отношение на онази част от заключващия механизъм, която виждаше Джак.
Той прибра оптичната сонда, извади трети тънък уред с мек връх, пъхна го в тясната пролука в заключващия механизъм в основата на четвъртия бутон и бавно го завъртя нагоре, надолу, наляво и надясно. Компютърът изпиука и на миниатюрния екран блесна думата „ИНТЕРВЕНЦИЯ“.
Полард бързо написа инструкции на клавиатурата на компютъра и на екрана се появиха други думи — „УСТАНОВЕН КОНТРОЛ НАД СИСТЕМАТА“. Сега компютърът можеше да подава команди директно на микрочипа, който програмираше кодовете и даваше указания на плъзгащите се стоманени болтове или да се затворят, или да се отворят.
Полард натисна още два клавиша и ИСИП започна да изпраща към микрочипа поредици от трицифрени комбинации, съдържащи числото четири в средата. И само след девет секунди системата разгада кода — 545.
Болтовете изщракаха и се отдръпнаха едновременно.
Джак прибра уреда и изключи компютъра. От изстрела, с който Полард спука гумата на бронираната кола, бяха изминали само четири минути.
Като по часовник.
Зеп отново метна на рамо компютъра, а Полард отвори задните врати на пикапа. Парите бяха техни.
Зеп се засмя доволно. Полард започна да хвърля навън издутите брезентови чували. Но Джак продължаваше да усеща празнота и студ в душата си.
Вятърът довя няколко снежинки.
Необяснимата промяна в него, която бе започнала преди няколко седмици, достигна завършения си вид. Той вече не искаше да отмъщава на обществото. Джак имаше чувството, че се носи безцелно, досущ като снежинките във въздуха.
Елко Каунти, Невада
Фей Блок включи неоновия знак с надпис „НЯМА СВОБОДНИ СТАИ“, за да бъдат сигурни, че никой няма да ги безпокои.
Тримата седнаха около масата в кухнята на апартамента на семейство Блок над рецепцията и Доминик им разказа премеждията си.
Единственото нещо, на което Фей и Ърни не повярваха, беше невероятния танц на хартиените луни в къщата на Зебедая Ломак в Рино. Но Доминик описа изумителното явление толкова подробно и убедително, че кожата му настръхна. Той видя, че страхопочитанието му се предава на Фей и Ърни.
Те бяха най-силно смаяни от двете моментални снимки от неизвестния кореспондент, пристигнали по пощата, два дни преди Доминик да отлети за Портланд. Двамата разгледаха внимателно снимката на свещеника с лице на възкръснал мъртвец, който седеше зад бюро, и изразиха убедеността си, че е правена в една от стаите в мотела им. А на снимката на русокосата жена познаха покривката за легло на цветя, която се виждаше в единия ъгъл. До преди десет месеца бяха използвали такива покривки.
За изненада на Доминик те също бяха получили подобна снимка. Ърни си спомни, че пет дни преди да заминат за Милуоки, по пощата бе пристигнал обикновен плик. Фей го извади от чекмеджето на бюрото и тримата се вторачиха в снимката — мъж, жена и дете, застанали на слънчевата светлина пред вратата на стая номер девет.
— Познавате ли ги? — попита Доминик.
— Не — отговори Фей.
— Но аз имам чувството, че
— Слънце… Летни дрехи. Снимката трябва да е правена по миналото лято,
