Елко Каунти, Невада
Уплашен и объркан, Доминик Корвези избяга от грил „Спокойствие“ и отиде в рецепцията на мотела. Там попадна на семейна разпра, но бързо разбра, че става дума за нещо по-странно.
В средата на стаята стоеше мъж с жълто-кафяв панталон и кафяв пуловер. Беше само няколко сантиметра по-висок от Доминик, но много по-едър. Късо подстриганите му прошарени коси и бръчките на лицето показваха, че е на петдесет и няколко години, макар че силното му тяло изглеждаше младежко.
Едрият мъж трепереше, сякаш беше ядосан. До него стоеше жена, която го гледаше със странно и настойчиво изражение. Тя беше русокоса с ясни, сини очи и по-млада от него, макар че беше трудно да се определи възрастта й. Бледото лице на мъжа блестеше от пот. Доминик прекрачи прага и разбра, че е сбъркал. Мъжът не беше ядосан, а ужасен.
— Успокой се — каза жената. — Опитай се да контролираш дишането си.
Едрият мъж дишаше учестено. Главата му беше наведена, а раменете — прегърбени. Той се бе втренчил в пода и дишаше неравномерно — признак на нарастваща паника.
— Дишай бавно и дълбоко — продължи жената. — Спомни си какво те учеше доктор Фонтлейн. И когато се успокоиш, ще излезем на разходка.
— Не! — каза едрият мъж и поклати глава.
— Ще излезем — настоя жената и сложи ръка на рамото му, за да го окуражи. — Ще отидем на разходка, Ърни, и ще видиш, че мракът тук е същият като в Милуоки.
Жената го погледна и Доминик каза:
— Бих желал стая.
— Нямаме свободни места.
— На вратата пише, че имате.
— Добре. Но не сега. Моля ви. Не сега. Отидете да вечеряте или правете нещо друго и елате пак след половин час.
В същия миг Ърни забеляза Доминик, вдигна глава и от гърдите му се изтръгна вопъл на страх и отчаяние.
— Вратата. Затворете я, преди да е влязъл мракът!
— Не, не, не — възрази жената. Тонът й беше категоричен, но същевременно изпълнен със състрадание. — Няма да влезе. Мракът няма да ти стори нищо лошо, Ърни.
— Мракът влиза — окаяно настоя той.
Доминик осъзна, че помещението е неестествено ярко осветено.
— За Бога, затворете вратата — обърна се жената към Доминик.
Той изпълни молбата й.
— Исках да кажа да я затворите, след като излезете — каза тя.
На лицето на Ърни бе изписан ужас и смущение. Той отмести очи от Доминик и погледна към прозореца.
— Мракът е там, на стъклото и натиска, натиска…
Мъжът погледна глуповато Доминик, сетне наведе глава и затвори очи.
Корвези стоеше втрещен. Необяснимият страх на Ърни много приличаше на ужаса, който караше Доминик да ходи насън и да се крие в дрешниците.
Давайки воля на гнева си, за да преглътне сълзите, жената отново се обърна към Доминик:
— Защо не излезете? Той страда от никтофобия. Понякога се страхува от мрака и когато получи пристъп, трябва сами да се справим с проблема.
Доминик си спомни женските имена, надраскани на плакатите в къщата на Ломак — Джинджър и Фей — и инстинктивно избра едното.
— Всичко е наред, Фей. Мисля, че донякъде разбирам какво преживявате.
Тя примига учудено, като чу името си.
— Познаваме ли се?
— Казвам се Доминик Корвези.
— Името ви не ми говори нищо.
— Трябва да се кача горе и да дръпна завесите, за да не влезе мракът — каза Ърни и тръгна към стълбището.
— Не — възрази Фей. — Почакай. Не бягай от мрака.
Доминик се приближи до Ърни, сложи ръка на гърдите му, за да го спре и рече:
— Вие имате кошмари, нали? Но когато се събудите, не можете да си спомните нищо, освен че са свързани с луната.
Фей ахна.
Ърни отвори очи от изненада.
— Откъде знаете?
— От месец и аз имам кошмари — отговори Доминик. — Всяка нощ. И знам за един човек, който толкова много е страдал от тях, че се е самоубил.
Изумени, Фей и Ърни се вторачиха в него.
— През октомври започнах да ходя насън — продължи Корвези. — Ставам от леглото, крия се в дрешниците или трупам оръжия, за да се отбранявам. Един път се опитах да закова прозорците, за да не влезе нещо. Не разбираш ли, Ърни? И аз се страхувам от нещо в мрака. Обзалагам се, че и ти се боиш от същото. Не само от мрака, а и от нещо друго, което се е случило с теб там, навън, в нощта на онази събота срещу неделя през юли по миналото лято.
Още озадачен от обрата на събитията, Ърни погледна към мрака отвъд прозореца, сетне мигновено отмести очи.
— Не разбирам.
— Да се качим горе да дръпнеш завесите — предложи Доминик — и ще ти разкажа онова, което знам. Най-важното е, че не си сам. Вече не си сам. И, слава Богу, и аз не съм сам.
Ню Хейвън Каунти, Кънектикът
Ударите на Джак Туист винаги се осъществяваха с точността на часовник. И обирът на бронираната кола не направи изключение.
Нощното небе беше облачно. Нямаше звезди, нито луна. Не валеше сняг, но от югозапад духаше студен, влажен вятър.
Пикапът на „Гардмастър“ се появи от североизток и се насочи към хълма, откъдето на Коледа вечерта Джак го бе наблюдавал. Фаровете пронизаха леката зимна мъгла.
Облечен в скиорски екип с качулка, той лежеше полузаровен в снега от южната страна на шосето. Чад Зеп, вторият участник в обира, също в бяло камуфлажно облекло, дебнеше от другата страна на пътя.
Бранч Полард, третият член на екипа, чакаше на известно разстояние от хълма. Беше въоръжен с тежка щурмова пушка „Хеклер и Кох НК91“.
Пикапът беше на двеста метра. Мъглата се носеше на талази пред фаровете.
Изведнъж на хълма проблесна дулото на пушката „Хеклер и Кох“ и се разнесе изстрел.
„НК91“, може би най-добрата бойна пушка, можеше да изстреля стотици куршуми без засечка. Изключително точно, оръжието поразяваше цел на хиляда метра и патронът 7.62 мм НАТО можеше да мине през дърво или бетонна стена и да убие човек от другата страна.
Но тази вечер малката група не възнамеряваше да убива никого. С помощта на инфрачервен оптически мерник Полард спука предната дясна гума на пикапа на „Гардмастър“.
Превозното средство започна да криволичи насам-натам, стигна до заледена отсечка и се плъзна.
Джак скочи и хукна към бронираната кола. В последния момент, когато се насочваше към канавката, шофьорът овладя волана и пикапът спря на трийсет метра от Джак.
Той видя, че служителите на „Гардмастър“ развълнувано говорят по радиопредавателя. Но зовът за
