аптека, където продаваха лекарства от традиционната китайска медицина — билки и стрити на прах корени. Аптеката беше затворена, но един от прозорците на Дружеството светеше. Джак натисна няколко пъти звънеца и по стъпалата слезе възрастен, съсухрен китаец, който заговори през малката решетка на вратата. Джак се увери, че главната цел на Дружеството е спасяването на превърнатите в скотове китайски семейства от Виетнам и настаняването им в Съединените щати и му подаде двайсет хиляди долара. От изумление китаецът започна да говори на родния си език и настоявайки да стисне ръката му, излезе на студения, зимен вятър.
— Приятелю — каза възрастният мандарин, — нямаш представа какво страдание ще облекчи дарението ти.
— Приятелю — повтори Джак.
В тази една-единствена дума и в сърдечното ръкостискане на китаеца той намери нещо, което мислеше, че е загубил завинаги — чувството за принадлежност, съпричастност и приятелство.
Джак се качи в колата си и потегли, но сълзите замъглиха зрението му.
Той не си спомняше да е бил по-объркан. Джак плачеше, отчасти защото петното на вината поне за момента му се струваше незаличим белег в душата му. Но някои от сълзите бяха от радост, защото изведнъж отново започна да изпитва обич към хората. В продължение на осем години Джак се бе дистанцирал от обществото, но сега, за пръв път, откакто се завърна от Централна Америка, почувства потребност, желание и готовност да се сприятели с някого.
Огорчението беше задънена улица. Омразата нараняваше само онези, които я питаеха. Опиянението от отчуждението беше самотата.
През последните осем години Джак често бе плакал за Джени, а понякога и в пристъпи на самосъжаление. Но
Той още не проумяваше каква е причината за драстичните и бързи промени, които ставаха с него. Но чувстваше, че еволюцията му — от несретник, отхвърлен от обществото и престъпник, до спазващ законите гражданин — не е завършила и ще поднесе още няколко изненади. Той се запита накъде да се отправи и по кой път да поеме.
В онази нощ в Китайския квартал в неговия свят отново нахлу надежда, досущ летен ветрец, разнасящ камбанен звън.
Елко Каунти, Невада
Нед и Санди Сарвър се грижеха сами за ресторанта, защото по природа бяха трудолюбиви, но и защото менюто им не беше претенциозно, а и Нед бе служил като готвач в армията.
Но въпреки това той винаги се радваше, когато Ърни и Фей поднасяха на гостите закуска в стаите, защото не беше необходимо да отваря грила преди обяд.
В събота вечерта, докато печеше на скара хамбургери и пържеше картофи, Нед Сарвър често поглеждаше съпругата си. Още не можеше да свикне с промените в нея. Тя бе напълняла пет-шест килограма и фигурата й бе придобила привлекателна женствена закръгленост. Санди вече не тътреше крака и не прегърбваше рамене. Движенията й бяха плавни, грациозни и енергични, а това много допадаше на Нед.
Той не беше единственият мъж, който оглеждаше Санди. Някои от шофьорите на камиони не откъсваха очи от заоблените й хълбоци, докато тя прекосяваше ресторанта, разнасяйки подноси с храна и напитки.
Доскоро, макар че беше неизменно учтива с клиентите, Санди не бъбреше с тях. Но това също се промени. Още беше някак стеснителна, но отговаряше на закачките им и дори се шегуваше.
За пръв път от осем години брак Нед Сарвър се уплаши, че може да я загуби. Макар да знаеше, че тя го обича. Нед си повтаряше, че промените във външността и личността й няма да окажат влияние на взаимоотношенията им, но именно това го плашеше най-много.
Сутринта, когато Санди отиде в Елко да посрещне Ърни и Фей, той се притесни, че тя няма да се върне. Може би Санди щеше да продължи да кара, докато намереше място, което й харесаше повече от Невада и срещнеше мъж, по-богат и по-умен от него. Нед знаеше, че е несправедливо да храни такива съмнения към Санди, подозирайки я в невярност и жестокост. Може би страхът му се коренеше в убедеността, че Санди заслужава някой по-свестен от него.
В девет и половина, когато останаха само седмина клиенти, в грила дойдоха Фей и Ърни. С тях беше онзи хубав чернокос мъж, който бе направил сцена предишната вечер, когато бе влязъл като сомнамбул в заведението и после бе изтърчал навън като преследван от глутница кръвожадни хрътки. Нед се запита кой е той, откъде познава Фей и Ърни и дали
Ърни беше блед и трепереше. На Нед му се стори, че шефът му се старае да върви с гръб към прозорците.
Фей и непознатият седнаха един срещу друг. Двамата загрижено поглеждаха Ърни. Самите те не изглеждаха добре.
Ставаше все по-странно. Заинтригуван от състоянието на Ърни, Нед забрави за притесненията си, че Санди може да го напусне.
Но когато тя спря до масата им, той отново започна да се тревожи. Нед не чуваше какво си говорят, но му се стори, че непознатият проявява твърде силен интерес към Санди. Тя също бъбреше с него. Това, разбира се, беше нелепа идея на ревнивец. Но мъжът беше хубав, по-млад от Нед и явно преуспяващ, точно с какъвто Санди би избягала, за да живее по-добре.
Нед Сарвър смяташе, че няма с какво да се похвали. Той не беше грозен, но не беше и красив. Кестенявите му коси бяха оредели на темето, а освен ако не беше Джак Никълсън, тази прическа не привличаше жените. Нед имаше светлосиви очи, които вероятно бяха необикновени и магнетични, когато беше млад, но с течение на времето му придаваха все по-уморен и безличен вид. Той не беше богат, нито му бе предопределено някога да бъде заможен. Нед Сарвър беше на четирийсет и две, десет години по- възрастен от Санди и едва ли някога щеше да бъде обсебен от непреодолимо желание да направи нещо със себе си.
Всички тези самокритични мисли минаха през главата му, докато наблюдаваше Санди, която най-сетне се отдалечи от масата на непознатия и се приближи до тезгяха. Със странно и разтревожено изражение тя даде на Нед листчето с поръчките и попита:
— В колко часа ще затваряме? В десет или в десет и половина?
— В десет — отговори Нед и посочи неколцината клиенти. — Тази вечер няма да спечелим много.
Санди кимна и се върна при Фей, Ърни и непознатия.
Бързината й отново засили притесненията на Нед. Той смяташе, че притежава само три качества, заради които Санди би останала при него. Първо, Нед винаги можеше да си изкарва прехраната като готвач, защото го биваше за това. Второ, той имаше талант да ремонтира разни неща и да спасява хората и да им помага. Нед се гордееше с тази си дарба. И трето, той обичаше Санди с тялото, съзнанието и сърцето си.
Докато изпълняваше поръчката, Нед непрекъснато поглеждаше Санди. Изведнъж тя и Фей станаха и започнаха да смъкват щорите на прозорците.
Ставаше нещо необикновено. Санди се върна на масата на Ърни и поведе сериозен разговор с непознатия.
Беше иронично, че се тревожи да не загуби Санди, защото не друг, а Нед бе допринесъл за преобразяването й от грозно пате в красив лебед. Когато се запозна с нея в Тъксън, където двамата работеха, тя беше не само стеснителна и плаха, но и болезнено срамежлива и страхлива. Санди се държеше дружелюбно и винаги беше готова да помогне на другите сервитьорки, когато закъсняваха с поръчките, но не умееше да общува с хората. Беше бледо, притеснено момиче и макар и двайсет и три годишна, нямаше желание да се сприятели с никого от страх, че може да се довери на човек, който ще я нарани. Санди беше невзрачна, тиха, мекушава и смазана от живота и в мига, в който я видя, Нед изпита потребност да промени нещата за нея. И с огромно търпение се залови с тази задача.
