Непознати

каза, го изненада. — Ще се случи нещо голямо, Джени. Не знам какво, но с мен ще стане нещо. И много бих искал да сме заедно, Джени.

Небето над Невада помръкна от черни, буреносни облаци. Доминик отиде на летището в Елко, за да посрещне Джинджър Вайс.

Доктор Вайс беше четвъртият пътник, който слезе от самолета. Тя беше дребна и много красива. Вятърът развя сребристорусите й коси.

Доминик забърза към нея и Джинджър спря и остави на земята пътническите си чанти. Двамата се поколебаха и се вторачиха един в друг със странна смесица от изумление, вълнение, радост и страх. После, с импулсивност, която ги изненада, те се хвърлиха в обятията си, сякаш бяха стари и близки приятели, които не се бяха виждали отдавна. Джинджър и Доминик се притиснаха един в друг. Сърцата им биеха като обезумели.

„Какво става тук, по дяволите?“ — запита се Доминик.

Но той беше твърде развълнуван, за да анализира ситуацията. В момента Доминик можеше само да чувства, но не и да разсъждава.

Най-после двамата се откъснаха от прегръдките си, но не бяха в състояние да говорят. Джинджър се опита да каже нещо, но гласът й потрепери, а Доминик не можеше да пророни дума. Той взе чантите й и двамата тръгнаха към паркинга.

— Какво беше това? — попита тя, когато се качиха в колата.

Още разтреперан, но без да се чувства неудобно от дръзката прегръдка, с която я бе посрещнал, Доминик се прокашля и отговори:

— Не знам. Но мисля, че двамата с теб сме преживели нещо потресаващо, което е създало необикновена и силна връзка между нас, но не сме съзнавали за нея, докато не се видяхме в плът и кръв.

— Снимката ти на корицата на книгата ми оказа много странно въздействие, но съвсем не беше като това. Сега, като те видях, имах чувството, че… сме се познавали цял живот. И по-точно, че се познаваме много добре, сякаш споделяме някаква страховита тайна, която целият свят иска да научи, но я знаем само ние двамата. Не звучи ли налудничаво?

Той поклати глава.

— Не. Съвсем не. Ти изрази с думи онова, което чувствах.

— Ти си се запознал с някои от другите. Същото ли беше, когато ги видя?

— Не. Мигновено почувствах… сърдечност към тях, усещане за съпричастност, но не толкова силно, както когато видях теб. Всички сме преживели нещо необикновено, което е свързало живота и бъдещето ни. Но явно двамата с теб сме преживели нещо още по-странно и въздействащо. По дяволите.

Двамата седяха половин час в колата и разговаряха.

Джинджър му разказа за пристъпите си на пориомания, за сеансите под хипноза с Пабло Джаксън, за метода на контролиране на съзнанието, наречен „блокажът Азраел“, за убийството на илюзиониста и как самата тя се е разминала на косъм от смъртта.

Макар че Джинджър не търсеше нито съчувствие за страданията си, нито похвала за държанието си по време на изпитанията, уважението и възхищението на Доминик нарастваха с всяка изминала минута. Джинджър беше висока само метър петдесет и пет и тежеше петдесет килограма, но физическото й присъствие беше по-внушително, отколкото на човек, два пъти по-едър от нея.

Доминик й разказа за събитията през последните двайсет и четири часа и когато чу за съня му предишната нощ и за спомените, появили се в паметта му, Джинджър видимо се успокои. В съня на Доминик имаше доказателство за теорията на Пабло Джаксън, че пристъпите на пориомания не са предизвикани от психично разстройство, а се събуждат при вида на предмети, свързани със затворничеството им в мотела по миналото лято. Черните ръкавици и каската с тъмното стъкло я бяха ужасили, защото подсъзнателно й бяха напомнили за хората в защитно облекло, които бе видяла, докато промиваха мозъка й. Каналът на мивката я хвърли в паника, защото Джинджър явно беше една от „задържаните“, отровени от полковник Фолкърк, а после принудена да повърне токсините. И явно многократно бяха преглеждали очите й, за да проверят дълбочината на предизвикания от психотропните вещества унес и затова при вида на офталмоскопа в кабинета на Джордж Ханаби Джинджър изпадна в ужас и избяга. Ето защо, тя изпита облекчение от това неопровержимо доказателство, че пристъпите й не са симптом на лудост, а отчаян, но рационален опит да избегне потиснатите спомени, които специалистите по контролиране на съзнанието й бяха забранили да си спомня.

— А месинговите копчета на палтото на мъжа, който уби Пабло? И на униформата на полицая? Защо копчетата ме ужасиха и предизвикаха пристъп на пориомания? — попита Джинджър.

— Знаем, че в потулването на инцидента са участвали военни. Униформите им имат месингови копчета, макар и не с изправен на задните си крака лъв. Мисля, че са орли. Копчетата на палтото на убиеца и на полицая вероятно са приличали на копчетата на униформите на онези, които са ни затворили в мотела.

— Да, но ти каза, че са били в защитно облекло, а не в униформи.

— Може би в определен момент са решили да махнат защитните облекла.

Джинджър кимна:

— Сигурно е било така. Тогава остава само едно. Лампите зад къщата на Нюбъри Стрийт в деня, когато убиха Пабло. Разказах ти за тях. Бяха от черно ковано желязо с кехлибарени стъкла. Светлината на крушките им трепкаше като пламък на газ. В тях нямаше нищо особено, но въпреки това ме хвърлиха в паника.

— Лампите в стаите на мотел „Спокойствие“ имат кехлибарени стъкла.

— Да ме вземат дяволите. Оказва се, че всеки пристъп на пориомания е бил предизвикан от нещо от онези дни, докато са промивали мозъка ми.

Доминик се поколеба, сетне бръкна в джоба на ризата си, извади моменталната снимка и й я даде.

Джинджър пребледня и потрепери, когато видя безизразните си очи на снимката.

Доминик й даде няколко минути, за да се съвземе от шока.

— Това е безумие — каза тя. — Какво може да ни се е случило, че да оправдае тази заплетена и рискована конспирация? Какво толкова важно сме видели?

— Ще разберем — обеща Доминик.

— Мислиш ли, че ще ни позволят? Те убиха Пабло. Няма ли да направят необходимото, за да ни попречат да разкрием истината?

— Според мен конспираторите са разделени на две групи. От едната страна са коравосърдечните и неотстъпчивите като полковник Фолкърк и хората му, а другите, по-свестните, са представени от човека, който ни е изпратил снимките, и двамата мъже в защитно облекло в съня ми снощи. Лошите са искали да ни убият още от самото начало, за да потулят историята. Но по-свестните са предпочели да заличат спомените ни и да използват методи за контролиране на съзнанието, за да продължим да живеем. И мисля, че вторите са надделели, защото са постигнали своето.

— Убиецът на Пабло трябва да е бил от първите.

— Да. Той сигурно работи за Фолкърк. Полковникът явно още иска да убие всеки, който изложи на риск запазването на тайната. И това означава, че никой от нас не е в безопасност. Мисля, че другата група още се опитва да ни защити, затова имаме шанс. Но при всички случаи не можем да свием рамене и да се приберем вкъщи само защото врагът е силен.

— Разбира се. Не можем — съгласи се Джинджър и огледа паркинга. — Те сигурно знаят, че се събираме в мотела, имаме проблясъци на спомени и нещата се усложняват. Мислиш ли, че в момента ни наблюдават?

— Вероятно. Но не забелязах някой да ме следи, докато идвах към летището.

— Не е било необходимо да те следят. Знаели са къде отиваш и кого ще посрещнеш.

— Дали не се самозаблуждаваме? И сме само буболечки върху дланта на великан, който може да ни смачка, когато поиска?

— Може би. Но, кълна се в Бога, може поне здравата да го ухапем, преди да ни смачка.

Джинджър говореше непоколебимо и убедително, но думите й прозвучаха забавно в контекста на метафората. Макар че беше възхитен от решителността й пред незначителния шанс за успех, Доминик не