В три и половина следобед той взе куфарчето и тръгна из града. Лицата на непознатите, които в продължение на осем години му се бяха стрували враждебни, сега приличаха на оживели портрети, изпълнени с обещание и зашеметяващи възможности.
Кухнята на семейство Блок ухаеше на кафе и горещ шоколад, а когато Фей започна да пече кифлички, се разнесе аромат на канела и тесто.
Доминик продължи да издирва хората, които в онази загадъчна юлска нощ се бяха регистрирали в мотел „Спокойствие“.
Той се свърза с Джим Гестрън, фотограф, който през онова лято бе пътувал из Западните щати и бе правил снимки по поръчка на „Сънсет“ и други списания. Отначало Гестрън се държа любезно, но като чу историята на Доминик, охладня. Ако мозъкът на фотографа беше промит, извършителите бяха успели да заличат всичко от паметта му. Гестрън нямаше кошмари и проблеми. Разказът на Доминик за промиване на мозъци, сомнамбулизъм, никтофобия, обсебеност от луната, самоубийства и паранормални явления го порази като бръщолевене на човек със сериозно психично заболяване. Гестрън му каза мнението си и затвори.
Доминик се обади на Хариет Белът от Сакраменто, която също нямаше проблеми. Тя беше петдесетгодишна, неомъжена учителка и бе започнала да проявява интерес към Дивия Запад, когато на млади години се записала в Женския армейски корпус в Аризона. Всяко лято пътувала по старите маршрути на фургоните с първите заселници, посещавала места, където навремето имало фортове и индиански селища и обикновено спяла в малката си каравана, но понякога си позволявала мотелска стая. Когато Доминик заговори за фантастични неща като паранормални явления, Хариет Белът също затвори.
— Сега по-добре ли се чувстваш, Фей? — попита Ърни. — Ти не си единствената, чиито спомени са старателно заличени.
— Съвсем не се чувствам по-добре. Предпочитам да страдам от проблеми като теб или Доминик, отколкото да не чувствам нищо. Имам усещането, че са изрязали и изхвърлили част от мен.
„Може би Фей има право — помисли Доминик. — Вероятно кошмарите, фобиите и ужасите
Когато в четири и половина в неделя следобед Доминик Корвези се обади в пасторското жилище в „Сейнт Бернадет“ и потърси Брендън Кронин, отец Висажик беше в кабинета си и обсъждаше годишния пролетен фестивал с представителите на организацията „Рицарите на Колумб“.
Отец Майкъл Джерано прекъсна съвещанието с новината, че се обажда „братовчедът“ на Стефан Висажик от Елко, Невада. Брендън Кронин бе заминал преди няколко часа със самолет за Рино. Съобщението на Майкъл заинтригува отец Висажик, който мигновено напусна обсъждането, без да казва на посетителите си, че в живота на свещениците в енорията става нещо необикновено.
Стефан забърза към кухнята и грабна телефонната слушалка. Доминик Корвези, писател с вкус към фантастиката, и Стефан Висажик, свещеник, проявяващ интерес към мистериите и мистицизма, изпитваха все по-силно вълнение и ставаха все по-словоохотливи, докато разговаряха. Стефан разказа за проблемите и приключенията на Брендън — загубата на вярата, чудодейното излекуване и странните сънища, а Доминик сподели историите си за паранормални явления, сомнамбулизъм, никтофобия, обсебване от луната и самоубийства.
Накрая отец Висажик не устоя и попита:
— Господин Корвези, съзирате ли някаква причина стар, невеж, набожен наивник като мен да се надява, че онова, което става с Брендън, има божествен произход?
— Откровено казано, отче, въпреки чудодейното излекуване на онзи полицай и на момиченцето, за което споменахте, не смятам, че това е дело на Божията ръка. В тази странна история има твърде много следи от човешка намеса и заговор, за да подкрепят тълкуванието, което вие искате да й придадете.
Стефан въздъхна.
— Е, предполагам, че е така. Но аз още вярвам, че Брендън е призован в Невада от нещо, което ще го върне в Божиите ръце. Няма да се откажа от тази вероятност.
Писателят тихо се засмя.
— Отче, съдейки по онова, което ми казахте, подозирам, че
Стефан също се засмя.
— Как другояче бих могъл да ги приема? Ковач на вярата. Да, тази представа ми харесва.
— Очаквам с нетърпение пристигането на отец Кронин. Ако е като вас, много ще се радваме, че е на наша страна.
— И аз съм на ваша страна. Ако мога да помогна с нещо на разследването, моля ви, обадете ми се. Има ли вероятност тези странни явления да включват Божия намеса, не искам да стоя встрани и да пропусна събитията.
Следващите в списъка на гостите на мотела бяха Брус и Джанет Кейбъл от Филаделфия. Нито един от двамата нямаше проблеми, но и двамата изразиха по-голяма готовност да изслушат Доминик. Накрая обаче те не проявиха интерес към разказа му.
Последното име беше Торнтън Уейнрайт. Той бе записал адрес и телефонен номер в Ню Йорк. Доминик го набра. Обади се някоя госпожа Нийл Карполи, която каза, че номерът е неин от четиринайсет години и не познава Уейнрайт. Доминик я попита дали живее на Лексингтън Авеню — адресът, записан в регистъра на мотела — и тя се засмя.
— Не, господине, не живея там, макар че много би ми се искало. Вашият господин Уейнрайт е излъгал. В онзи квартал няма жилищни блокове. Знам това, защото работех на Лексингтън Авеню. Адресът ми е в Блумингдейл.
— Фалшиво име и адрес? — изненада се Санди. — Какво означава това? Дали наистина този човек е бил гост на мотела онази нощ? Или някой е добавил името в регистъра, за да ни обърка? Или има някаква друга причина?
Джак Туист имаше осем комплекта с фалшиви карти за самоличност, шофьорски книжки, свидетелства за раждане, карти за социално осигуряване, кредитни карти и паспорти, издадени на различни имена, сред които „Торнтън Уейнрайт“, и ги използваше, когато планираше и извършваше обирите. Но в неделя следобед той работеше анонимно, раздавайки други сто хиляди долара на изумени хора в Манхатън. Най-големият подарък от петнайсет хиляди долара получиха двойка младоженци — млад моряк и невестата му. Очуканият им стар плимут се беше повредил в Сентръл Парк Уест, близо до статуята на Симон Боливар.
— Купете си нова кола — каза Джак и пъхна парите в ръцете им. — И ако сте умни, не казвайте на никого за това, особено на медиите. Ще привлечете към себе си вниманието на данъчната служба. Не е необходимо да знаете името ми, нито да ми благодарите. Само се обичайте и бъдете добри един към друг, защото никой не знае колко време ни остава на този свят.
За по-малко от час Джак раздаде всичките сто хиляди долара, които бе извадил от тайника в дрешника в спалнята си. Той разполагаше с много свободно време, затова купи букет кораловочервени рози и потегли към Уестчестър Каунти, където преди две седмици бе погребана Джени. Джак реши, че единственото подходящо място за покой за нея е извън града, където има обширни зелени, тревисти склонове и сенчести дървета през лятото и огромни, тихи, заснежени пространства през зимата.
Той пристигна в гробището малко преди здрачаване. Джак седна в снега и без да обръща внимание на студа и влагата, започна да говори на Джени, както бе правил, докато тя беше в кома. Разказа й за обира на бронираната кола и как е раздал парите. Когато се смрачи, пазачът на гробището обиколи парка и предупреди неколцината закъснели посетители, че след малко ще затвори портите. Джак стана и за последен път погледна името на Джени, изписано с бронзови букви върху надгробната плоча.
— Аз се променям, Джени, и още не знам защо. Чувството е приятно и… странно. — Онова, което после
