в стола и едва не падна. Санди притискаше лице в гърдите на Нед.
Острите стъкла щяха да ги наранят, ако не бяха щорите, които ги предпазиха. Завесите се развяха, сякаш разлюлени от силен вятър, и върху Нед и на пода около него се посипаха дребни стъкълца.
В същия миг настъпи тишина.
В онази юлска нощ по миналото лято се бе случило същото, макар че Нед не си спомняше точно какво беше. Тази вечер загадъчното явление се повтори, но явно спря дотук.
Лицето на Доминик Корвези беше издраскано и леко кървеше. Челото и дясната ръка на Ърни също бяха охлузени от стъкълцата.
Нед се увери, че Санди не е ранена, хукна към вратата, излезе навън и потърси причината за странния шум, но наоколо беше тъмно и тихо. Нямаше пушек или тлеещи отломки, които да бележат източника на експлозията. По магистралата се движеха коли и камиони. Пред мотела бяха излезли неколцина гости, привлечени от звука. Небето беше осеяно със звезди, а въздухът — смразяващо студен, досущ ледената въздишка на Смъртта. Не се виждаше нищо, което би могло да предизвика тътена, вибрациите и строшаването на стъклата на прозорците.
Доминик Корвези също излезе навън.
— Какво беше това, по дяволите?
— Надявах се, че
— Същото се случи и по миналото лято.
— Знам.
— Но това беше само началото. Не мога да си спомня какво стана,
— И аз.
Доминик вдигна ръце и погледна дланите си. На синята неонова светлина от знака на грила Нед видя кръгове от подпухнала плът на дланите на писателя. Светлината беше оскъдна и той не можа да определи цвета им. Но от онова, което Корвези бе разказал, знаеше, че кръговете са яркочервени.
— Какво е това, по дяволите? — повтори Доминик.
Санди застана на прага на ресторанта и Нед се приближи до нея и я прегърна.
— Целият трепериш — каза тя.
Нед Сарвър беше уплашен до смърт. Той образно си представи, че са замесени в нещо от епохално значение и невъобразимо опасно, което ще завърши със смъртта на някои от тях или на всички. Нед притежаваше вроден талант да оправя всичко, но този път беше изправен пред сила, с която не знаеше как да се справи. Ами ако Санди умреше? Той се гордееше с дарбата си, но и най-добрият майстор на света не можеше да поправи злото, сторено от Смъртта.
За пръв път, откакто я познаваше, Нед се почувства безсилен да защити съпругата си.
Луната започна да се издига над хоризонта.
Пета глава
Дванайсети—четиринайсети януари
1.
Неделя, дванайсети януари
Въздухът беше гъст и горещ като разтопено желязо.
В кошмара си Доминик не можеше да си поеме дъх и усещаше огромен натиск. Той се задушаваше и умираше.
Зрението му беше замъглено. После двама мъже се приближиха до него. Бяха в бяло защитно облекло с шлемове с тъмни стъкла като на астронавти. Единият застана вдясно от Доминик и започна трескаво да маха от ръцете му иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. Другият стоеше вляво и ругаеше показанията на електрокардиографа. Единият разкопча ремъците и изтръгна електродите, които свързваха Доминик с електрокардиографа, а другият му помогна да стане. Двамата допряха чаша до устните му, но Доминик не беше в състояние да погълне нищо, затова те наведоха назад главата му, отвориха устата му и изляха в гърлото му някаква отвратителна течност.
Мъжете разговаряха с помощта на радиопредаватели, вградени в шлемовете, но се навеждаха толкова близо, че той ясно чуваше гласовете им.
— Колко от задържаните са отровили? — попита единият.
— Още никой не знае — отговори другият. — Изглежда, най-малко шестима.
— Но кой е искал да ги отрови?
— Познай от един път.
— Проклетият полковник Фолкърк.
— Но никога няма да го докажем, ако не разобличим копелето.
В съня на Доминик се появи друга сцена. Мъжете го държаха и бутаха лицето му в мивката. Този път той разбираше какво му говорят. Настояваха да повърне. Проклетият полковник Фолкърк го беше отровил и мъжете го накараха да изпие някаква противна противоотрова, за да се прочисти от токсините, които го убиваха. Но колкото и да му беше лошо, Доминик не можеше да повърне. Той се давеше и потеше и стомахът му се бъркаше, но не можеше да изхвърли отровата.
— Трябва ни стомашна помпа — каза единият мъж.
— Нямаме такова нещо — отговори другият.
Те продължиха да натискат Доминик, който едва дишаше. Изведнъж през тялото му преминаха вълни на гадене и той най-после успя да повърне.
Сцената отново се смени. Доминик пак лежеше в легло. Нямаше абсолютно никакви сили, но, слава Богу, можеше да диша. Мъжете в защитни облекла го бяха измили и отново го бяха завързали с ремъци. Единият му инжектира нещо, което трябваше да премахне остатъчния ефект на отровата. Другият го свърза със системата за интравенозно поддържане на живота и електрокардиографа.
— Фолкърк е идиот. Можем да потулим нещата, ако ни даде възможност.
— Той се страхува, че блокажът на паметта ще се разруши и някои от тях ще си спомнят какво са видели.
— Е, може би има право. Но ако убие всичките, как ще обясни смъртта им?
— Не е нужно да ме убеждаваш. Кажи го на Фолкърк.
Силуетите избледняха и гласовете заглъхнаха и Доминик започна да сънува друг кошмар. Вече не чувстваше немощ и не му беше лошо, но страхът му изведнъж прерасна в ужас. Той хукна да бяга, но движенията му бяха като на забавен каданс. Доминик не знаеше от какво бяга, но беше сигурен, че го преследва нещо страшно и нечовешко. Усещаше го все по-близо и накрая разбра, че няма да му се изплъзне и ще трябва да се изправи пред него, затова спря, обърна се и изненадано извика:
—
Доминик се събуди от собствения си вик. Беше на пода в стая номер двайсет и размахваше ръце и крака. Доминик стана, седна на леглото и погледна часовника. Беше три и седем минути сутринта.
Треперейки, избърса в чаршафите изпотените си ръце.
Стая номер двайсет наистина му оказваше въздействие. Неприятните вибрации там стимулираха паметта му и правеха кошмарите по-образни и детайлни отвсякога.
Сънищата се различаваха от предишните, защото не бяха фантазии, а поглед в миналото. И всъщност не бяха сънища, а по-скоро забранените спомени, скрити в подсъзнанието му.
Доминик
„Фолкърк е имал право — помисли той. — С течение на времето преградите в паметта ни ще рухнат и ще си спомним истината. Той
