В неделя сутринта Ърни купи дъски от един приятел в Елко и до обяд тримата с Нед и Доминик заковаха счупените прозорци на грила.
Ърни не искаше да вика стъклар, защото мислеше, че явлението от предишната вечер може да се повтори. Докато не разберяха каква е причината за тътена, свистенето и вибрациите, нямаше смисъл да поставят нови стъкла. И ресторантът щеше да бъде затворен за клиенти.
Мотел „Спокойствие“ също щеше да бъде затворен. Ърни не желаеше работата да отвлича вниманието му от решимостта да помогне на Доминик и останалите да разнищят загадката на „изтичането на токсични вещества“. До края на деня щяха да си заминат и последните гости и мотелът щеше да бъде на разположение само на Ърни, Фей, Доминик и на другите жертви, които — щом се свържеха с тях — можеше да дойдат в Елко Каунти, за да участват в разследването. Известно време мотел „Спокойствие“ щеше да бъде казарма, където щяха да бъдат настанени войници, докато завършеше войната с неизвестния враг.
След като заковаха прозорците, всички се качиха в микробуса и Фей ги закара до мястото край магистралата, към което Ърни и Санди изпитваха странно влечение. Петимата застанаха край предпазния парапет и се загледаха на юг, опитвайки се да постигнат духовна връзка с природата, която да хвърли светлина върху миналото.
Фей много искаше да почувства нещо, особено към това място, но не усещаше нищо. Това означаваше, че хората, които бяха промили мозъка й, я контролираха напълно.
Нед и Доминик бяха по-развълнувани от нея. Фей забеляза, че Ърни и Санди получават някакви загадъчни послания от панорамата пред тях. Санди се усмихваше блажено, но лицето на Ърни беше бледо и изпито, а очите — напрегнати — същото изражение, каквото се изписваше на лицето му, когато наближеше нощта.
— Хайде да се приближим — предложи Санди. — Да отидем там.
Петимата се прехвърлиха през предпазния парапет и се спуснаха по стръмния склон. На някои места равнината беше скалиста, песъчлива и обрасла с трънливи храсти, а другаде имаше малки тучни ливади, защото в този район се сливаха пустинята от юг и планинските пасбища от север.
— Ето, тук е — каза Ърни, след като извървяха около двеста метра.
— Да. Тук е — усмихна се Санди.
Петимата се разпръснаха и започнаха да се разхождат. Тук-там имаше преспи сняг. Тези следи от зимата и липсата на зелена трева бяха единствените неща, които отличаваха терена от вида му по миналото лято. След една-две минути Нед каза, че усеща необяснима връзка с това място, но не се чувства спокоен. Страхът му стана толкова силен, че изразявайки изненада и смущение от реакцията си, той се обърна и се отдалечи. Санди забърза след него. Доминик Корвези призна, че мястото му влияе по странен начин и изпитва необяснимо страхопочитание и чувство за предстоящо прозрение. Само Фей не чувстваше нищо.
— Какво, по дяволите, е станало тук? — попита Доминик.
Небето бе посивяло.
Вятърът се усили. Фей потрепери.
Тя се надяваше, че един ден ще се срещне с онези, които бяха промили мозъка й. Фей искаше да ги погледне в очите и да ги попита защо не уважават достойнството на другите човешки същества. Тя знаеше, че е била манипулирана и никога вече няма да се чувства сигурна.
Раздвижени от вятъра, сухите треви зашумоляха. Заледените клонки изтракаха като скелети на малки животни, които отдавна бяха умрели, но внезапно бяха възкръснали.
Петимата се върнаха в мотела и влязоха в апартамента на семейство Блок. Ърни, Санди и Нед седнаха около масата в кухнята, а Фей направи кафе и горещ шоколад.
Доминик се настани на високо столче до телефона на стената, разтвори регистъра на мотела и започна да се обажда на хората, които се бяха записали да нощуват там в петък, шести юли.
Освен него и Джинджър Вайс, на страницата имаше още осем имена. Единият от гостите, Джералд Салко от Монтерей, Калифорния, беше наел две стаи — за себе си и съпругата си и за двете си дъщери. Той бе написал адрес, но не и телефонен номер. Доминик се опита да го научи от „Справки“, но му отговориха, че на този адрес няма записан телефон.
Разочарован, той се залови да издирва Калвин Шаркъл, шофьорът на камион, редовен посетител на мотел „Спокойствие“. Шаркъл живееше в Евънстън, Илинойс, предградие на Чикаго. Доминик набра номера, но му казаха, че телефонът е прекъснат и не е регистриран друг номер.
— Трябва да проверим по-скорошните му регистрации — каза Ърни. — Може да се е преместил в друг град.
Третия път на Доминик му провървя. Набра номера на Алън Рукоф в Лас Вегас и когато чу женски глас, попита:
— Госпожа Рукоф?
Жената се поколеба.
— Бях госпожа Рукоф. След развода името ми е Монатела.
— А, да, разбирам. Казвам се Доминик Корвези. Обаждам се от мотел „Спокойствие“ в Елко Каунти. Вие, бившият ви съпруг и дъщеря ви сте прекарали тук няколко дни по миналото лято, нали?
— Да.
— Госпожице Монатела, някой от вас тримата има ли проблеми? Нещо обезпокоително и странно?
— Това някаква извратена шега ли е? Очевидно знаете какво се случи с Алън.
— Моля ви, госпожице Монатела, повярвайте ми. Не знам какво се е случило с бившия ви съпруг. Но знам, че има голяма вероятност някой от вас или и тримата да страдате от необясними психични проблеми, да сънувате страшни и повтарящи се кошмари, които не си спомняте и някои от тях да са свързани с луната.
Тя ахна два пъти от изненада и не можа да отговори, защото й беше трудно да преглътне сълзите.
— Госпожице Монатела, не знам какво се е случило с вас и семейството ви, но най-лошото свърши. Може би предстоят още неща, но… поне вече не сте сама.
На около четири хиляди километра източно от Елко Каунти, в Манхатън, в неделя следобед, Джак Туист продължаваше да раздава пари.
Откакто вечерта се върна от обира на бронираната кола в Кънектикът, той караше из Ню Йорк и търсеше хора, които се нуждаеха и заслужаваха финансова помощ. До пет часа сутринта Джак още не бе успял да се отърве от всичките пари в багажника на колата. Капнал от умора и емоционално изтощен, той се прибра в апартамента си на Пето Авеню, легна и мигновено заспа.
Джак отново сънува безлюдната магистрала в дивата пустош и непознатия с шлем с тъмно стъкло, който го гонеше. Лунната светлина изведнъж стана кървавочервена и той се стресна и се събуди. Беше един часът в неделя следобед. Джак се запита какво може да означава тази кървавочервена луна.
Той се изкъпа, избръсна се, облече се и набързо закуси с портокал и суха кифла.
Джак отвори дрешника в спалнята, махна двойната стена и прегледа съдържанието на скривалището. Бижутата от удара през октомври бяха успешно продадени, а повечето пари от обира в склада на мафията в началото на декември бяха превърнати в чекове и изпратени на сметките му в три швейцарски банки. Джак имаше само сто двайсет и пет хиляди долара в брой.
Той прехвърли по-голямата част от банкнотите в дипломатическо куфарче. В тайника останаха двайсет и пет хиляди — достатъчно пари, след като Джак вече не се занимаваше с престъпна дейност и нямаше да попада в ситуации, изискващи бързо бягство от щата или от страната.
Той смяташе да раздаде значителна част от придобитото по незаконен начин богатство, но не и да остане без пукнат грош. Това можеше и да е хубаво за душата му, но щеше да е лошо за бъдещето му и несъмнено глупаво. Джак имаше и единайсет сейфа в различни банки в Ню Йорк, които съдържаха четвърт милион долара. Сметките му в швейцарските банки възлизаха на четири милиона. Общата сума беше много по-голяма, отколкото му трябваше. През следващите една-две седмици Джак смяташе да се раздели с половината си състояние и тогава щеше да реши какво иска да прави с бъдещето си.
