Доминик също бе сънувал сгъваемо легло. От двете страни имаше система за интравенозно поддържане на живота и електрокардиограф. Там лежеше млад мъж на двайсетина години с бледо лице, рошави мустаци и изцъклени очи.
— Какво означава това? — попита Фей Блок. — Толкова много хора ли са имали за промиване на мозъците, че са напълнили всичките двайсет стаи?
— Но в регистъра пише, че са били заети само единайсет стаи — отбеляза Санди.
— По магистралата сигурно са минавали хора, които също са видели какво се е случило. Военните са ги спрели и са ги довели тук. Ето защо, имената им не са в регистъра — каза Джинджър.
— Колко ли са били? — зачуди се Фей.
— Вероятно никога няма да разберем със сигурност — отговори Доминик. — Ние всъщност не ги познаваме. Само сме били в едни и същи стаи с тях, докато сме били упоени. Може да си спомним лицата на онези, които сме видели, но имената и адресите им не са ни известни.
Но поне програмираните спомени се разсейваха и истината прозираше. Доминик беше благодарен и на това. С течение на времето щяха да разберат цялата истина — ако, разбира се, преди това полковник Фолкърк не изкараше срещу тях тежката артилерия.
В понеделник сутринта, докато групата в мотел „Спокойствие“ закусваше, Джак Туист вървеше към трезора си в „Ситибанк“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Банковата чиновничка, привлекателна млада жена, го наричаше „господин Фарнам“, защото това беше фалшивата самоличност, под която той бе наел сейфа.
Джак остана сам, отвори сейфа и стъписан се вторачи в съдържанието. Вътре имаше нещо, което не бе слагал там. Но това беше невъзможно, защото само Джак знаеше за съществуването на сейфа и притежаваше единствения ключ.
Двайсет и петте хиляди долара бяха непокътнати. Сутринта Джак бе тръгнал да изтегли сто шейсет и пет хиляди от единайсетте нюйоркски банки, в които държеше парите си, с намерението да ги раздаде. Той преброи банкнотите с треперещи ръце и установи, че нито една не липсва.
Но това съвсем не го успокои. Наличието на другия предмет там показваше, че фалшивата му самоличност е разкрита, личната му неприкосновеност нарушена и свободата му — изложена на риск. Някой знаеше кой всъщност е „Грегъри Фарнам“ и предметът, оставен в сейфа, беше дръзко известие, че старателно изграденото му прикритие е разобличено.
В сейфа имаше пощенска картичка. На гърба не бе написано нищо, но наличието й беше достатъчно. Снимка на мотел „Спокойствие“.
По миналото лято, след обира на имението на Аврил Макалистър в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, и след доходното посещение в Рино, Джак нае кола и потегли на изток, като пренощува в мотел „Спокойствие“, който се намираше край магистрала 80. Оттогава той не бе мислил за онова място, но го позна, веднага щом го видя.
Кой можеше да знае, че Джак е отсядал в онзи мотел? Не беше Бранч Полард. Джак не му бе разказал за Рино, нито за намерението си да се върне в Ню Йорк. Не беше и третият участник в обира на Макалистър, мъжът на име Сол Финроу от Лос Анджелис, защото Джак не го беше виждал, откакто разделиха плячката от неуспешния удар.
В същия миг Джак осъзна, че най-малко три от фалшивите му самоличности са разкрити. Той бе наел сейфа под името „Фарнам“, но се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ като „Торнтън Уейнрайт“. И единственият начин, по който някой би свързал тези две имена, беше като направеше асоциация между Джак и „Филип Делон“ — самоличността, под която живееше в апартамента на Пето Авеню. Ето защо и това име беше разкрито.
Джак се замисли, опитвайки се да реши кой може да е врагът му. Не беше полицията, нито ФБР или други законни власти, защото те щяха да го арестуват, след като бяха събрали толкова много доказателства. Не можеше да са и хората, с които бе извършил ударите, защото Джак внимаваше да не замесва съучастниците си в престъпленията в личния си живот. Никой от тях не знаеше къде живее Джак и когато подготвяха удар, изискващи уменията му да планира и специалните му знания, те можеха да се свържат с него само чрез сложна поредица от съобщения по пощата или система от телефонни номера с псевдоними, на които отговаряха телефонни секретари. Джак беше убеден в ефективността на тези предпазни мерки. Пък и ако до сейфа се бе добрал престъпник, парите нямаше да са непокътнати.
„Кой ме преследва?“ — запита се той.
Джак се замисли за обира в склада на мафията, който на трети декември бе извършил с Морт Герш и Томи Сънг. Дали не го преследваше мафията? Когато искаха да намерят някого, онези типове имаха повече връзки, източници и постоянство от ФБР. И по всяка вероятност мафията не би взела двайсет и петте хиляди долара и не би оставила зловеща бележка, че искат нещо повече от парите, които е откраднал от тях. Също така в стила на мафията би било да остави нещо изнервящо като пощенска картичка, защото онези главорези обичаха да накарат жертвата им да се поизпоти, преди да натиснат спусъка.
От друга страна, дори ако мафията го бе проследила и по някакъв начин бе разровила престъпната му кариера, за да разбере кого друг е ограбил, те не биха си направили труда да намерят картичка от мотел „Спокойствие“ само за да го уплашат до смърт. Ако искаха да му изпратят предупреждение в сейфа, щяха да оставят снимка на склада, който Джак бе ограбил в Ню Джърси.
Не, не беше мафията. Но кой тогава, по дяволите?
Тясната стаичка изведнъж му се стори още по-малка. Джак изпита чувство за клаустрофобия и уязвимост. Нямаше къде да избяга и да се скрие в банката. Той натъпка двайсет и петте хиляди в джобовете си. Вече нямаше намерение да ги раздава. Това бяха парите за бягството му. Джак сложи картичката в портфейла си, затвори сейфа и натисна звънеца, за да повика банковата чиновничка.
След две минути той отново беше навън, поемаше дълбоко въздух и оглеждаше минувачите по Пето Авеню, търсейки някой, който би могъл да го следи, но не видя съмнителни типове.
За миг Джак застана неподвижно сред потока от хора, които минаваха покрай него. Изведнъж изпита желание да се махне от града и щата, колкото е възможно по-бързо и да избяга в неизвестна посока, където нямаше да го намерят. Които и да бяха „те“. Но въпреки това Джак не беше сигурен дали бягството е необходимо. По време на подготовката му за командос в специалните сили го бяха научили да не пристъпва към действие, докато не разбере защо го прави и какво смята да постигне. Пък и любопитството надделя над страха от безименния му враг. Джак трябваше да знае с кого има работа, как бяха разкрили фалшивите му самоличности и какво искаха от него.
Той нае такси и отиде на ъгъла на Уол Стрийт и Уилям Стрийт, в сърцето на финансовия район, където имаше сейфове в други банки. От всяка взе по двайсет и пет хиляди долара и картичка от мотел „Спокойствие“.
Той реши да спре, защото в джобовете на палтото му вече имаше сто двайсет и пет хиляди долара — достатъчно опасна сума за носене в брой — и защото вече знаеше без всякакво съмнение, че и другите му фалшиви самоличности и тайни сейфове са разкрити. Джак имаше достатъчно пари, с които да пътува, и не се притесняваше, че ще остави в банките сто и петдесет хиляди долара. Първо, той имаше четири милиона в швейцарските си сметки и второ, разпространителят на картичките едва ли щеше да вземе парите, защото това явно не беше намерението му.
Джак се замисли за онзи мотел в Невада и започна да осъзнава, че във времето, прекарано там, има нещо странно. Той бе останал три дни, почивайки си и наслаждавайки се на тишината и красотата на природата. Но сега за пръв път му се стори, че не би направил такова нещо. Нямаше причина да стои толкова дълго. Тогава в багажника на колата му имаше твърде много пари. Пък и вече две седмици бе отсъствал от Ню Йорк — и далеч от Джени. Джак би трябвало да се прибере направо вкъщи от Рино. Сега, когато беше принуден да разсъждава по този въпрос, в тридневния му престой в мотел „Спокойствие“ нямаше логика.
Той взе друго такси до апартамента си на Пето Авеню и пристигна там малко след единайсет. После веднага се обади на „Ейлийт Флайтс“, компания, която даваше под наем малки реактивни самолети, и с облекчение научи, че има свободен „Лиър“.
Джак извади двайсет и петте хиляди долара от тайника в дрешника в спалнята. Заедно с парите, които
