Дийн Кунц
Фалшива памет
Тази книга е посветена на Тим Хели Хъчисън. Вярата ти в работата ми в продължение на много години ми вдъхваше кураж, когато най-много се нуждаех от това. И на Джейн Морпет. Съвместната ни работа в издаването на книги е най-дългогодишната в кариерата ми и е доказателство за изумителното ти търпение, любезност и толерантност към глупаците!
Автофобията е психично заболяване. Терминът се използва за описанието на различни състояния: 1) страх от самота; 2) страх от егоцентричност; 3) Страх от самия себе си. Третият случай е най-рядко срещаният.
Животът е безмилостна комедия и в това се състои трагедията му.
1.
В онзи вторник през януари, когато животът й необратимо се промени, Марти Роудс се събуди с главоболие, получи стомашни киселини, след като глътна два аспирина със сок за закуска, откри мравки под мивката, унищожи ги с инсектицид и изхвърли дребните трупове на боклука, като си тананикаше „Реквием“ от Бах. После се обади майка й, Сабрина, която три години след сватбата на дъщеря си продължаваше да се моли на Бога бракът й да се разтрогне. През цялото това време Марти запази ентусиазма си, защото от покойния си баща Робърт Удхаус, или Боб Усмихнатия, бе наследила оптимизма, забележителната способност да се справя с всички проблеми със силната си любов към живота, както и сините очи, мастиленочерните коси и грозните пръсти на краката.
След като убеди майка си, че бракът й си остава щастлив, Марти облече коженото си яке и изведе на разходка кучето си Валит. Главоболието й постепенно намаля.
Хладният западен вятър носеше заплашителни черни облаци.
Кучето погледна загрижено небето, подуши предпазливо въздуха и наостри уши. Валит явно разбра, че идва буря.
Лабрадорът беше добър и игрив, но силните шумове го плашеха, сякаш в някой предишен живот е бил войник и бе обсебен от спомени за бойни полета, разтърсвани от оръдеен огън.
За негово щастие лошото време в Калифорния рядко се придружаваше от гръмотевици. Дъждът обикновено валеше безшумно, съскаше по улиците и шепнеше в листата на дърветата, а тези звуци успокояваха Валит.
Повечето сутрини Марти разхождаше кучето един час по тесните, оградени с дървета от двете страни улици на Корона Дел Мар, но във вторник и четвъртък имаше специално задължение, което ограничаваше експедициите на петнадесет минути. Валит, изглежда, разбираше това и не се суетеше, а веднага удовлетворяваше потребностите си.
На следващата пресечка, точно когато лабрадорът се готвеше да свърши втората част от сутрешното си упражнение, го стресна минаващ боклукчийски камион. Валит се сви зад ствола на голяма палма и предпазливо надникна от едната страна, убеден, ме ужасното превозно средство отново ще се появи.
— Всичко е наред — увери го Марти. — Камионът замина. Можеш спокойно да се облекчиш.
Но кучето се колебаеше.
Марти беше търпелива, особено когато се занимаваше с Валит, защото го обичаше като свое дете. Лабрадорът беше добър и красив — светлозлатист, с бяло на краката и хълбоците и пухкава опашка.
Разбира се, когато Валит си вършеше работата, Марти никога не го поглеждаше, за да не го притеснява, защото кучето беше срамежливо като монахиня в бар с голи до кръста сервитьорки. Докато чакаше, Марти тихо запя „Време в бутилка на Джим Крос“ — песен, която винаги го успокояваше.
Когато започна втория куплет, по гърба й изведнъж премина хладна тръпка, която я накара да млъкне. Марти не вярваше на предчувствия, но я обзе усещане за предстояща опасност.
Тя се обърна, очаквайки да види приближаващ се нападател или кола, но установи, че е сама на тихата улица.
Нищо заплашително не връхлиташе върху нея. Само вятърът клатеше клоните на дърветата и храстите.
Марти неспокойно изпусна въздуха, който бе затаила, и осъзна, че е стиснала зъби.
Вероятно още беше под влияние на съня, който я бе събудил малко след полунощ и й се явяваше вече няколко пъти. Човек, направен от изсъхнали листа, който се въртеше и вилнееше. Кошмарен образ.
Сетне погледът й се плъзна по удължената й сянка на тротоара и неизвестно защо, безпокойството й
