подготвящ се за ролята на кариерата си като отхапвач на носа на президента на Съединените щати.
Антикварният магазин за играчки. Само преди няколко часа. Там психиатърът бе видял изчервяващия се мъж.
В страна с население три милиона души беше трудно да повярваш, че втората среща е случайна.
Но бежовият пикап не беше превозно средство, което човек обикновено би свързал с тайно полицейско наблюдение с частни детективи.
Когато обаче се вгледа, Ариман видя, че пикапът има две допълнителни антени освен стандартната за радиото. Едната беше за полицейски предавател, а другата — странна, дълга два метра, права, сребриста и с топче на върха, оградено с черна спирала.
Психиатърът потегли, отдалечи се от ресторанта и не се изненада, когато видя, че пикапът го последва.
Техниката на следене на изчервяващия се беше аматьорска. Той не се бе залепил за задната броня на мерцедеса и позволяваше на една-две коли да се вместят между тях, както вероятно бе научил от идиотските детективски филми по телевизията, но нямаше достатъчно самочувствие да изпусне от поглед Ариман за повече от една-две секунди, защото караше ту до осевата линия, ту до паркираните вдясно коли, за да вижда мерцедеса. Пикапът беше единствената аномалия в схемата на уличното движение.
В днешно време, когато имаше проследяващи устройства и дори сателитно наблюдение, професионалистите можеха да следят заподозрения денонощно, без да бъдат близо до него. Но шофьорът в пикапа очевидно беше любител.
Ариман беше озадачен и заинтригуван.
Той започна да сменя улиците, навлизайки в не толкова оживени квартали. Както психиатърът очакваше, преследвачът му увеличи разстоянието, сякаш бе убеден, че умствените способности и възприятия на жертвата му са колкото на късогледа крава.
Без да даде мигач, Ариман рязко зави надясно, влезе в алеята за коли на най-близката къща, потегли на заден ход и се върна по пътя, по който беше дошъл.
Когато се приближи до пикапа, психиатърът се престори, че търси някакъв адрес. Два бързи погледа вляво бяха достатъчни, за да разкрият голяма част от загадката. Той спря на ъгъла, слезе от мерцедеса, приближи се до табелката на улицата и почесвайки се по главата, погледна въображаемото листче в ръката си, сякаш някой му бе дал погрешен адрес.
После се върна в колата си и подкара. Бежовият пикап отново тръгна след него.
Шофьорът не беше сам. До него седеше Скийт Колфийлд, който се стресна от изненада, като забеляза, че Ариман го видя, после бързо извърна глава.
Дъсти и Марти ровеха в миналото на психиатъра в Ню Мексико и Скийт също играеше на детектив. Идеята несъмнено беше необмислена, защото брат му беше твърде умен, за да му възложи тази задача.
Изчервяващият се вероятно беше някой от наркоманите приятели на Скийт.
Каквото и да се случеше с Дъсти и Марти в Ню Мексико, Скийт беше най-голямото неизвестно. Ариман се опитваше да се отърве от него от два дни, откакто го инструктира да скочи от покрива.
Сега, след като бе освободен от необходимостта да го търси, докторът трябваше само да шофира внимателно, за да е сигурен, че Скийт е зад него, докато има време да прецени ситуацията и да реши коя е най-добрата стратегия, за да се възползва от това щастливо, случайно развитие на събитията. Играта продължаваше.
Марти караше след Чейс Глисън. След като се отдалечиха на няколко километра от града, той спря на паркинга на крайпътен ресторант. Чейс слезе от колата си и се качи във форда при Дъсти и Марти.
— Онова там е институтът „Белън-Токланд“.
Институтът заемаше приблизително осемдесет декара площ в средата на много по-голям парцел необработваема земя и беше ограден с висока два метра каменна стена. Масивната сграда ярко контрастираше на околния пустинен пейзаж и се извисяваше застрашително и агресивно.
— Досущ готическа катедрала — отбеляза Дъсти.
— Какво правят там? — попита Марти. — Планират края на света?
Отговорът на Чейс съвсем не беше окуражителен.
— Може би. Така и не разбрах какво
— Промиване на мозъци — заяви Марти.
— Ами, няма да споря с вас, каквото и да кажете. Там може да има и дори катастрофирал извънземен космически кораб.
— Предпочитам да са извънземни. Това не би ме уплашило толкова много, колкото, ако е работа на правителството — рече Дъсти.
— О, не, това не е правителствена институция — увери го Чейс. — Или поне няма видима връзка.
— Тогава какво е?
— Институтът е създаден от двайсет и четири университета и шест богати фондации от цялата страна. Те го поддържат, както и значителните субсидии на няколко огромни корпорации.
— Университети? — намръщи се Марти. — Това ме разочарова. Професорите не са толкова страшни, колкото правителството.
— Няма да мислиш така, ако прекараш повече време с Ламптън Влечугото — каза Дъсти.
— Ламптън Влечугото? — попита Чейс.
— Доктор Дерек Ламптън. Втория ми баща.
— Като се има предвид, че работят за световния мир, мястото е адски строго охранявано — рече Чейс.
На по-малко от петдесет метра на север колите, влизащи в института, трябваше да спрат пред къщичката на охраната. Посрещаха ги трима униформени мъже. Единият дори обикаляше автомобилите и оглеждаше с огледало шасито.
— Какво ли търсят? — зачуди се Дъсти. — Скрити пътници? Бомби?
— Може би и двете. Има и електронна охрана, вероятно по-добра от онази в лос Аламос.
— Това не означава нищо, защото китайците изнесоха от Лос Аламос всичките ни военни тайни — отбеляза Дъсти.
— Съдейки по охраната, не трябва да се притесняваме, че китайците ще изнесат и
— Ариман беше тясно свързан с института — каза Чейс. — Практикуваше в града, но истинската му работа беше тук. И когато трябваше да си спасява задника след убийствата в семейство Пасторе, тези хора му помогнаха.
Марти не проумяваше нищо.
— Но щом не са от правителството, как карат ченгетата, прокурорите и всички останали да играят по свирката им?
— Преди всичко с много пари. И с връзки. Очевидно имат влияние в правителството, в полицията и в медиите. Тези хора имат повече връзки от мафията и много по-добър обществен лик.
— И вместо да продават наркотици, да фалшифицират компактдискове и да дават заеми, изграждат световен мир.
— Точно така. И ако се замислите, имат по-добра структура от правителството. Няма контролни комисии от Конгреса. Нито политици шарлатани, пред които да отговарят. Просто добри момчета, които вършат добра работа за едно по-добро бъдеще. Едва ли някой би ги проучвал. По дяволите, каквото и да правят там, сигурен съм, че повечето се
