— Но ти не мислиш така, нали?
— Да, заради онова, което Ариман направи на родителите ми и защото беше тясно свързан с това място. Но местните жители не обръщат внимание на института. Той не е важен за тях. Или ако мислят, чувствата им са неясни.
— Кои са Белън и Токланд? — попита Марти.
— Корнел Белън и Натаниъл Токланд. Две важни клечки в областта на психологията. Професори. Институтът е тяхна идея. Белън почина преди няколко години. Токланд е седемдесет и девет годишен, пенсионер и женен за поразително умна, забавна, петдесет години по-млада, богата наследница. Ако ги видите, така и няма да проумеете какво тя намира в него, защото той няма чувство за хумор и е тъп, грозен и стар.
— Сигурно е манипулирал съзнанието й — предположи Марти.
— Както и да е — рече Чейс. — Помислих, че трябва да видите това. Институтът по някакъв начин обяснява действията на Ариман. И ви дава представа с какво си имате работа.
Институтът наистина и изглеждал по на място, ако беше построен в Карпатите, близо до замъка на барон фон Франкенщайн и около него се виеше мъгла, пронизвана от мълнии.
След приятния обяд доктор Ариман възнамеряваше да мине покрай къщата на семейство Роудс, за да види пораженията нанесени от пожара. Но сега, след като бе преследван от Скийт и приятеля му, изборът на този зрелищен маршрут изглеждаше неразумен.
Но психиатърът имаше пациент следобед и затова се насочи към кабинета си на Фашън Айлънд.
Той се преструваше, че не вижда пикапа, който спряна същия паркинг.
Ариман се качи първо в кабинета на специалист по уши, нос и гърло в източната страна на сградата. Прозорците в чакалнята гледаха към паркинга долу.
Секретарката пишеше нещо и не вдигна глава. Явно предположи, че Ариман е пациент, който трябва да чака заедно с останалите сополанковци със зачервени гърла, седнали на неудобните столове и четящи стари, пълни с бактерии страници.
Ариман видя мерцедеса си и бежовия пикап. Безстрашният дует беше слязъл от пикапа. Двамата протягаха крака, кършеха рамена и поемаха чист въздух, явно готвейки се да чакат, докато жертвата им отново се появи.
Хубаво.
Ариман отиде в кабинета си на четиринайсетия етаж и попита секретарката си Дженифър дали й е харесал сандвичът с обезмаслено сирене и фасулените кълнове върху ръжени бисквити — обядът й в четвъртък. Дженифър беше маниачка на здравословното хранене и несъмнено ле родена с половината от обичайния брой вкусови брадавици на езика. Психиатърът прекара няколко минути с нея, преструвайки се, че се интересува от здравословния начин на хранене, после се затвори в кабинета си.
Той се обади на управителя на имота си, Седрик Хоторн, и поиска най-забележителната кола от колекцията си шевролет „Ел Камино“, модел 1959 година — да бъде паркирана до сградата в съседство с офиса му. Ключовете трябваше да бъдат сложени в магнитна кутия под задната броня вдясно. Съпругата на Седрик трябваше да го последва с друга кола и после да го върне в къщата.
— О, и донеси скиорска маска — добави психиатърът. — Остави я под предната седалка.
Седрик не попита защо му е необходима скиорска маска. Не му влизаше в работата да задава въпроси. Той беше твърде добре обучен, за да го прави.
— Да, разбира се, сър. Скиорска маска.
Ариман вече имаше пистолет.
Той бе измислил стратегия.
Сега всички части от играта бяха подредени.
66.
Ранчото имаше изтъркан дървен под и таван с греди. В камината във всекидневната горяха уханни борови шишарки и кедрови клони. Тапицираните кресла и дивани, масите, столовите и шкафовете бяха стари. Навсякъде бяха постлани индиански черги, освен в стаята, където бяха станали убийствата.
Там не гореше огън. Всички мебели бяха изнесени и продадени. Подът беше гол.
През прозореца без завеси проникваше слаба, сивкава светлина. Стените излъчваха хлад. На Марти й се стори, че съзря безшумно минаване на почти прозрачна фигура, но когато се вгледа, в помещението нямаше нищо. И все пак там беше лесно да повярваш в невидимо присъствие.
В средата имаше дървен стол без тапицерия. Вероятно бе избран, защото е неудобен. Някои монаси вярваха, че способността за медитация и молитва намалява от удобствата.
— Всяка седмица седя тук по няколко пъти — каза Бернардо Пасторе, — обикновено по десет-петнайсет минути… а понякога часове.
Гласът му беше дрезгав, а изговорът — неясен.
Дъсти държеше касетофона с вградения микрофон обърнат към него, за да бъде сигурен, че ще запише ясно думите му.
Дясната половина на лицето на Бернардо Пасторе беше безчувствена. Нервите бяха увредени необратимо. Челюстта и част от брадичката бяха свързани с метални пластини, тел, хирургични винтове, силикон и присадена кост. Резултатът беше относителна функционалност, но не и естетичен триумф.
— Първата година — продължи Бернардо — прекарах много време на този стол, опитвайки се да разбера как е възможно да се случи такова нещо.
Когато се бе втурнал в тази стая, реагирайки на изстрелите, които бяха убили спящия му син, Бернардо бе улучен от два куршума, изстреляни от упор от съпругата му Фиона. Първият бе разкъсал рамото, а вторият бе раздробил челюстта му.
— След известно време ми се стори безсмислено да се опитвам да разбера. Сякаш беше черна магия. Седя тук и мисля за тях и колко ги обичам. Казвам й, че не я обвинявам и онова, което направи, е огромна загадка и за нея, и за мен. Защото мисля, че е точно така.
Хирурзите твърдели, че оцеляването му е истинско чудо. Високомощният патрон, който бе раздробил челюстта му, бе рикоширал, беше се върнал, бе минал по мастоидната кост и бе излязъл през лицето му над скулната дъга, без да увреди вътрешната каротидна артерия в слепоочието, което би довело до смърт, много преди да пристигне медицинска помощ.
— Тя обичаше Дион и всички онези обвинения в предсмъртното й писмо за нещата, които съм правил на нея и Дион, не са верни. Дори да съм ги правил и тя да е имала склонност към самоубийство, Фиона не би убила дете, при това собственото си.
Прострелян два пъти, Бернардо Пасторе се бе добрал до високия скрин до прозореца, който бе отворен в онази лятна нощ.
— И той стоеше там и ни гледаше. На лицето му бе изписано ужасяващо изражение. Хилеше се и бе видимо развълнуван. Очите му блестяха.
— Говорите за Ариман — попита Дъсти за записа.
— Доктор Марк Ариман — потвърди Пасторе. — Стоеше там, сякаш знаеше какво ще се случи. Гледаше ме. Не мога да опиша онова, което видях в очите му. Но ако съм сторил повече лошо, отколкото добро в живота си и ако има място, където трябва да даваме отчет за всичко, което сме направили на този свят, тогава несъмнено ще видя такива очи. — Той се умълча и се втренчи в прозореца, сетне добави: — И после паднах.
Изпадайки в безсъзнание, Бернардо бе видял кака съпругата му се самоубива и пада на сантиметри от него.
— Беше съвсем спокойна. Сякаш не съзнаваше какво прави. Нямаше колебание, нито сълзи.
Бернардо се бе съвзел за известно време и бе допълзял до телефона на нощното шкафче.
— Чух койоти навън. Отначало бяха далеч, но после се приближиха. Не знаех дали Ариман още стои до прозореца, но подозирах, че си е тръгнал. Страхувах се, че привлечени от миризмата на кръв, койотите
