Жителите на града били потресени от смъртта на Валери-Мари Падила и вероятността и други деца от детската градина „Заю Баю“ да извършат самоубийство предизвикало масова истерия. Съдебните заседатели — седем жени и петима мъже — единодушно решили, че петимата подсъдими са виновни.
— Вероятно знаете, че затворниците смятат педофилите за най-отвратителните престъпници. Татко… живя само деветнайсет месеца след присъдата, после беше убит, докато работел в кухнята на затвора. Наръгали го на четири места — отзад, в бъбреците и два пъти отпред, в корема. Може би извършителите са били двама. Никой не пророни дума. Не оправиха обвинения към никого.
— Майка ви още жива ли е? — попита Дъсти.
Чейс поклати глава.
— Двете учителки, също много мили и добри жени, лежаха в затвора четири години. Майка ми беше освободена след петата. Пуснаха я, защото се разболя от рак.
— Но аз мисля, че всъщност я погуби срамът — каза Зина. — Тери беше добра жена. Любезна.
— А как се чувствате напоследък? — попита Дъсти.
Зина и Чейс се спогледаха. Изразът в очите им беше достатъчно красноречив.
— Много по-добре отпреди — отговори Чейс. — Някои хора още вярват, че всичко е било истина, но броят им намаля след убийствата на семейство Пасторе. А някои от хлапетата в детската градина… се отрекоха от разказите си.
— Но едва след десет години. — В този миг очите на Зина бяха по-черни от антрацит и по-твърди от желязо.
Чейс въздъхна.
— Може би след десет години подменените им спомени са се разпаднали. Не знам.
— И през цялото това време не помислихте ли да напуснете Санта Фе? — учуди се Марти.
— Ние обичаме Санта Фе — заяви Чейс.
— Това е най-хубавото място на земята — съгласи се Зина. — Пък и ако бяхме заминали, някои хора щяха да кажат, че цялата история е вярна и ние се измъкваме, защото се срамуваме.
Чейс кимна.
— Но само някои хора. — Той хвана ръцете й. — Господин Роудс, някои от децата, които се отрекоха от разказите си, биха разговаряли с вас. Те идваха при нас. Извиниха се. Те не са лоши хора. Били са употребени. Мисля, че с удоволствие ще ви помогнат.
— Ако ни уредите среща с тях, ще разговаряме утре — каза Дъсти. — Днес искаме да отидем в ранчото на Пасторе.
Чейс стана.
— Знаете ли пътя?
— Имаме карта — отговори Дъсти.
— Ще дойда с вас до половината път. Защото там има нещо, което трябва да видите. Институтът „Белън-Токланд“.
— Какво е това?
— Трудно е да се каже. Съществува от двайсет и пет години. Там ще намерите приятелите на Марк Ариман, ако изобщо има такива.
Зина ги изпрати до улицата.
Изскърцването на железните панти на портата беше единственият звук в зимния ден, сякаш всичко живо в града бе изчезнало и Санта Фе беше мираж в пустиня.
По улиците не се виждаха коли. Не се мяркаха котки. Не летяха птици. Светът сякаш бе застинал.
— Онзи микробус на някой от съседите ви ли е? — попита Дъсти, като видя паркирания пред тях линкълн.
Чейс поклати глава.
— Не мисля. Но е възможно. Защо?
— Само питам. Хубав микробус.
— Нещо се задава — каза зина, гледайки небето.
Отначало Марти помисли, че тя има предвид сняг.
Небето беше по-скоро бяло, отколкото сиво и облаците изглеждаха неподвижни.
— Нещо лошо. — Зина сложи ръка на рамото на Марти. — Индианското ми предчувствие. Кръвта на войните усеща, че ще има насилие. Пазете се, Марти Роудс.
— Добре.
— Бих искала да живеете в Санта Фе.
— И аз бих желала да живеете в Калифорния.
— Светът е голям, а ние сме незначителни — каза Зина и двете отново се прегърнаха.
Когато се качиха в колата, Марти погледна Дъсти.
— Защо попита за микробуса?
— Стори ми се, че го видях по-рано.
— Къде?
— Пред търговския център, откъдето купихме касетофона.
— Тръгна ли след нас?
— Не.
След три пресечки Марти пак попита:
— Виждаш ли го?
— Не. Предполагам, че греша.
65.
Марк Ариман обядва сам, на маса за двама, в стилно бистро в Лагуна Бийч. Вляво се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан, а вдясно седяха добре облечени и богати посетители.
Не всичко беше съвършено. От време на време трийсетинагодишният мъж през две маси се смееше силно, грубо и продължително като магаре. Възрастната жена на съседната маса беше със смешна, жълта като горчица, широкопола шапка. Шест млади жени в отсрещния ъгъл се кикотеха отвратително. Сервитьорът сбърка предястието, после се забави няколко минути, преди да се върне с каквото трябва.
Но психиатърът не застреля никого. За майстор играч като него, импулсивната стрелба би донесла малко удоволствие. Безсмислените изстрели се харесваха на психичноболните, безнадеждно глупавите, на ядосаните ученици с твърде високо самочувствие и без самодисциплина и на фанатици, които искаха да променят света за една нощ. Пък и деветмилиметровият му пистолет имаше пълнител само с десет патрона.
Ариман завърши обяда си с парче шоколадов кейк и жълт сладолед, плати и излезе, прощавайки на всички, дори на жената със смешната широкопола шапка.
Следобедът беше приятно хладен. Вятърът бе утихнал. Небето беше облачно, но не валеше.
Докато чакаше пиколото да докара мерцедеса му, доктор Ариман разгледа ноктите си и остана толкова доволен от качеството на маникюра си, че за малко не пропусна да забележи какво става наоколо. Психиатърът се бе вторачил в ръцете си — силни и мъжествени и въпреки това с изящни пръсти като на пианист — и в последния момент съзря пикапа, паркиран на отсрещната страна на улицата.
Пикапът беше бежов и добре поддържан, но стар, и Ариман не прояви интерес към него.
Макар мъжът да бе непознат, психиатърът имаше чувството, че го е виждал. Човекът беше на четирийсет и няколко години, с червеникави коси, овално, червендалесто лице и очила с дебели стъкла. Не гледаше директно към Ариман, но в държанието му имаше нещо, което подсказваше, че го
