тяхно назидание, Футър бе разчленен и хвърлен в яма, пълна с озверели крокодили.
Тъй като личните инициативи не му бяха забранени, доктор Ариман не получи покана и научи впоследствие за дисциплинарната акция. Той живееше така, че не съжаляваше почти за нищо, но много му се искаше да бе присъствал на прощалното тържество на Футър.
Психиатърът добави още два реда към съобщението, за да докладва, че актьорът е напълно програмиран, както са поискали, и скоро, в продължение най-малко на седмица медиите ще отразяват инцидента с носа на президента.
Екипът от агресивни следователи, пуснати от Белия дом и в момента разследващи разнообразните дейности на някои превишаващи правата си бюрократи в министерството на търговията, несъмнено щеше да бъде обуздан двайсет и четири часа след зашиването на носа на президента на Съединените щати и правителството отново щеше да се залови с грижите си за народа.
Ариман също беше политик и добави към съобщението няколко лични бележки — поздравления за рождения ден на един от другите програматори, запитване за здравословното състояние на най-голямото дете на директора на проекта, което беше тежко болно от грип, и сърдечни поздрави за Кърли от поддръжката, чиято приятелка беше приела предложението му за брак.
Ариман изпрати документа по електронната поща до института в Санта Фе, използвайки непробиваема програма за закодиране, която беше недостъпна за широката публика и създадена за изключителна употреба на колегията и поддържащия персонал.
Какъв ден.
Какви обрати.
За да повдигне духа си и да се възнагради, че е останал спокоен и съсредоточен пред лицето на противника, Ариман отиде в кухнята и си приготви голяма чаша газирана вода със сладолед от череши. Освен това си сипа цяла купа курабии на „Пепъридж Фарм“, които бяха любими и на майка му.
Вятърът свистеше. Воят на сирените пронизваше нощта. Дърветата се огъваха и между клоните им се стрелкаха оранжеви искри. Гледката приличаше на Хелоуин, но през януари или на обикновен ден в ада. Прозорците на втория етаж се пръснаха и отразявайки светлината на пожара, парчетата се посипаха върху покрива на предната веранда.
Тясната улица беше пълна с пожарни коли и линейки. Сигналните им лампи се въртяха, а от радиопредавателите се разнасяха гласовете на диспечерите.
Къщата на семейство Роудс бе обхваната от пламъци, когато пристигна първата пожарна кола. Първоначалните усилия на пожарникарите бяха насочени към съседните жилища и дърветата наоколо, за да не се разпространи огънят. Бедствието беше предотвратено и водата от най-голямата помпа бе съсредоточена върху дома на семейство Роудс.
Фасадата се огъна, разбивайки последния здрав прозорец. Пожарът сякаш поглъщаше водата. Покривът хлътна и се срути.
Съседите, които се бяха събрали на улицата, ахнаха от изумление. От полуразрушената сграда се издигна облак черен пушек и тласкан от вятъра, се понесе на запад.
Марти се носеше през бушуващ огън и силните ръце, които я държаха, бяха на баща й, Боб Усмихнатия. Той беше облечен в работни дрехи. Димящите отломки скърцаха под ботушите му.
— Но, татко, ти си мъртъв — каза тя.
— Ами, мъртъв съм, но и не съм — отговори Боб Усмихнатия. — Но дори да съм мъртъв, това не означава, че няма да ти помагам.
Двамата бяха обкръжени от пламъци — понякога светли и прозрачни, а друг път — плътни като камък, сякаш не само имаше пожар, а всичко бе направено от огън. Те минаваха покрай горящи масивни колони, подове с мозайка, тавани и стаи, но не виждаха изход.
Дъсти и Марти бяха оставили лампата в банята запалена и вратата открехната, така че в клаустрофобичната мотелска стая да не е тъмно като в рог. Марти видя, че въздухът е чист.
Но парливата миризма остана и тя започна да се страхува, че хотелът гори.
Дъсти спеше. Марти се канеше да го събуди, когато видя мъжа, който седеше в сумрака.
Тя не виждаше ясно лицето му, но не можеше да сбърка непогрешимите очертания на каската му, нито ярките ивици на защитното му, светлоотразяващо облекло. Игра на светлосенки. Да, разбира се. Но… не беше само илюзия.
Марти беше сигурна, че е напълно будна. И въпреки това той стоеше там, само на три-четири метра от нея, след като я бе изнесъл от кошмара с бушуващия огън.
Световете на сънищата и на действителността изведнъж станаха части на една и съща реалност, разделени от воал, по-тънък от завесата на съня. Истината беше неподправена и шокираща, каквато рядко имаме шанса да съзрем, и Марти онемя от изумление и се вцепени от прозрението.
Тя искаше да отиде при него, но я спря странно чувство за благоприличие — вътрешно разбиране, че онзи свят е негов, а този — неин, и временното им пресичане е мимолетно състояние и благоволение, с което не трябва да злоупотребява.
Пожарникарят сякаш кимна одобрително на въздържаността й. Стори й се, че устните му се разтеглиха в познатата и обичана усмивка.
Марти отново легна, подпря се на две възглавници и дръпна завивките до брадичката си. Лицето й вече не беше горещо и миризмата на пушек е изчезнала.
Часовникът на нощното шкафче показваше 3:25 сутринта. Марти се съмняваше дали ще заспи до сутринта.
Тя погледна към тъмния ъгъл и той още беше там.
Марти се усмихна, кимна, затвори очи и когато след малко чу характерното скърцане на гумените му ботуши и шумоленето на мушамата му, не ги отвори. Ръката му докосна главата й и приглади косите й.
Макар да очакваше, че ще се върти неспокойно до зазоряване, Марти заспа и се размърда няколко минути, преди операторът да ги събуди по телефона.
Тя не долови мирис на пушек във въздуха и в сенките не стоеше посетител. Марти отново живееше в своя свят — познат и страшен, но и изпълнен с обещания.
Тя не можеше да докаже на никого кое е било реално и кое не през изминалата нощ, но за нея истината беше ясна.
Докато телефонът на нощното шкафче звънеше, Марти разбра, че никога повече няма да види Боб Усмихнатия в този свят, но се запита кога ще го види в неговия — след пет-десет години или още днес.
64.
Великолепните пустини рядко предлагат топлина през зимата и въздухът на летището на Санта Фе беше студен, сух и неподвижен, също като повърхността на луната.
Марти и Дъсти наеха форд с две врати. Тя извади пистолета и попита:
— Искаш ли го?
