Психиатърът караше червеното си ферари „Тестероса“, което беше ниско до земята и бързо като гущер, но твърде екстравагантно, за да съответства на настроението му. Мерцедесът също нямаше да бъде подходящ, защото бе твърде представителен и величествен за човек в потиснато състояние на духа. Вероятно черният му буик „Ривиера“, модел 1963 година щеше да бъде по-уместен в случая, защото приличаше на демонична кола от филм — движеща се сама в убийствени мисии, обсебена, фанатизирана и непобедима.
Той не искаше да говори по клетъчния си телефон, нито по телефона в къщата си, защото в новото хилядолетие всичка разговори се подслушваха. Веднъж месечно психиатърът претърсваше дома и колите си. Правеше го сам с устройства, които си бе купил с пари в брой, защото нямаше доверие на частните охранителни фирми. Но телефонът можеше да се подслушва и от друго място, следователно, уличаващите разговори трябваше да се провеждат от публични места.
Автоматът пред универсалния магазин беше долепен до стената. Вятърът би объркал насочващия микрофон, макар Ариман да бе убеден, че никой не го е следи. Ако се знаеше, че телефонът се използва от наркодилъри, можеше да има подслушвателно устройство, записващо всеки разговор. В такъв случай анализът на гласа би разобличил Ариман, но това беше незначителен и неизбежен риск.
Психиатърът можеше да разчита, че високопоставените му приятели ще го отърват от подвеждане под съдебна отговорност почти за всяко престъпление, но въпреки това беше предпазлив. Всъщност вероятността да бъде следен и подслушван именно от тези
Той набра номера, пусна монети в апарата и когато на третото позвъняване му отговориха, каза „Ед Маволе“ — име на герой от „Кандидатът от Манджурия“.
— Слушам.
Психиатърът произнесе редовете на активиращото стихче хайку и рече:
— Кажи ми дали си сам или не.
— Сам съм.
— Искам да отидеш в къщата на Дъсти и Марти в Корона Дел Мар. — Ариман погледна часовника си. Беше почти полунощ. — Искам да отидеш там в три часа сутринта. Кажи ми дали разбираш какво ти казвам.
— Разбирам.
— Ще вземеш двайсет литра бензин и кутия кибрит.
— Да.
— Моля те, бъди дискретен. Вземи всички предпазни мерки да не те видят.
— Да.
— Ще влезеш през задната врата. Под изтривалката е ключът, който съм ти оставил.
— Благодаря.
— Моля.
Психиатърът беше убеден, че обектът му не притежава необходимите знания, за да извърши успешен умишлен палеж. Но Ариман искаше да бъде сигурен, че къщата ще бъде унищожена, затова отдели пет минути, за да му обясни как запалителните течности и взривоопасните материали в къщата могат да се използват най-добре като допълнение към бензина. После осведоми покорния си слушател за четирите важни архитектурни детайли, които можеха да послужат на целите на подпалвача.
Въпреки опасността, в която се намираха или вероятно заради нея, Марти и Дъсти правиха любов. Бавното им спокойно любене беше утвърждаване на жизнената сила на секса, живота, любовта им един към друг и на вярата им в бъдещето.
През онези приятни минути те не бяха обезпокояване от страх и демони. Границата между фактите и измислиците и реалността и фантазиите не беше мъглява, защото действителността бе сведена до телата им и нежността, която споделяха.
Ариман се прибра вкъщи, влезе в кабинета си с ламперия с дърворезба, седна на ергономичния си стол, тапициран с кожа от щраус, натисна един от множеството бутони, вградени в подвижната дъска за писане и се втренчи в компютъра, който започна да се издига от бюрото. Механизмът тихо бръмчеше.
Психиатърът написа съобщение, предупреждаващо за пътуването на Мартина и Дъстин Роудс, включи подробни описания и помоли — като лична услуга — двамата да бъдат държани под наблюдение от мига, в който самолетът им се приземи в Ню Мексико. Ако разследването им се окажеше безрезултатно, те можеше да се върнат в Калифорния. Но ако се сдобиеха с някаква информация в негова вреда, Ариман предпочиташе да ги убият там, за да му спестят неприятността да се отърве от тях след пристигането им в Калифорния. Ако се преценеше, че премахването им в Ню Мексико е необходимо, тогава първо трябваше да ги убедят да разкрият местонахождението на брата на Дъсти Роудс, Скийт Колфийлд.
Докторът препрочете съобщението, за да е сигурен, че е ясно. Ариман не беше оптимистично настроен, че някога отново ще види Дъсти или Марти живи, но в същото време продължаваше да храни някаква надежда. Дотук те бяха проявили изумителна изобретателност, но той мислеше, че един бояджия и дизайнер на видеоигри рано или късно ще проявят ограничеността си.
Ако демонстрираха макар и незначителен талант да играят на детективи, вероятно когато се върнеха в Калифорния, психиатърът щеше да съумее да уреди среща с тях. И тогава щеше да получи достъп до подсъзнанията им, да ги разпита, за да разбере какво знаят за истинската му същност и да ги рехабилитира, заличавайки спомените им. Това щеше да засили покорството и програмираното им възхищение към него.
Ако успееше да го стори, играта щеше да бъде спасена.
Ариман можеше да поиска от оперативните работници в Ню Мексико да отвлекат Дъсти и Марти и да им дадат един по един да разговарят по телефона с него, за да ги разпита и рехабилитира от разстояние. Но за съжаление така приятелите му щяха да научат за личните му игри, а той не искаше да знаят нищо за стратегиите, мотивите и тайните му удоволствия.
В момента Ариман и колегите му кукловоди в Ню Мексико имаха идеални и взаимноизгодни отношения. Преди двайсет години психиатърът бе създал ефикасна формула за комбиниране на наркотици, които предизвикваха състояние на програмиране на съзнанието и оттогава непрекъснато я усъвършенстваше. Освен това Ариман бе написал библия на методите на програмиране, която беше настолна книга за колегите му. Само шепа хора можеха да извършват тези чудеса на контролирането, но психиатърът нямаше равен на себе си. Той беше майстор кукловод и когато имаха трудна или деликатна задача, останалите идваха при него за съвет и помощ. Ариман никога не им отказваше, нито им взимаше пари, но получаваше компенсации за всичките си разходи по пътуванията си, щедра сума за храна по пътя и малък, но внимателно обмислен подарък за Коледа — лична вещ като например шофьорски ръкавици от агнешка кожа, златни копчета за ръкавели или вратовръзка, рисувана на ръка от някое необикновено надарено дете в Тибет.
Три-четири пъти годишно, по тяхна молба, Ариман отиваше със самолет до Олбъни, Литъл Рок, Демойн или Фолкс Чърч — места, които инак нямаше да види. Той се преобличаше така, че да остане незабелязан от местното население и пътуваше под фалшиви имена като Джим Шейтан, Бил Самаел или Джак Аполион. Там, с екип от свои хора, Ариман провеждаше сеанси за програмиране — обикновено върху един-два обекта — за период от един до пет дни. И като компенсация и признание за уникалния му статус, той беше единственият член на колегията, на когото шефовете разрешаваха да прилага уменията си върху лично избрани от него обекти.
Един от другите психолози, участващи в проекта, млад американец с козя брадичка от немски произход, на име Футър, се бе опитал да присвои тази привилегия, но го хванаха. Пред другите програматори и за
