от изключителната красота на Сюзан и от семейната обвързаност на Марти.
Сантименталният аспект в личността на Ариман изпита удоволствие от мисълта да се влюби или поне нещо такова. Макар че животът му беше пълноценен и навиците — отдавна установени, той не би се въздържал от усложненията на една романтична любов.
Докато преравяше чекмеджетата, Ариман се чувстваше все по-малко детектив и все повече палав любовник, който прелиства дневника на любимата си, търсейки най-съкровените тайни на сърцето й.
В горните две чекмеджета той не намери нищо интересно, но в третото, сред линийките, моливите и гумите, имаше микрокасета, на която с големи червени букви пишеше „СЮЗАН“.
По гърба му полазиха ледени тръпки.
Ариман потърси малък касетофон, на който да пусне микрокасетата, но Марти нямаше такова нещо.
Но когато видя телефонния секретар в края на бюрото, Ариман осъзна какво държи в ръката си.
Алуминиевата стряха вибрираше от вятъра. Звукът наподобяваше ръмжене на звяр, сякаш нещо гладно в мрака чакаше Дъсти да отвори вратата на караваната.
— Ако може да се вярва на прогнозата, до края на седмицата времето ще бъде лошо — каза Дъсти. — Не работи по къщата на семейство Соренсън, Чешит. Само се грижи за Скийт и Валит.
— Ще се забавляваме — обеща Чешита.
— Ще играем на карти — добави Скийт.
— И ще подслушваме късовълновия обхват за закодирани сигнали от извънземни. — Това беше цялата реч на Чешита.
— И радиопредавания — рече Скийт.
Дъсти и Марти слязоха по стъпалата, прекосиха малката веранда и тръгнаха към колата. Духаше силен вятър, а сухите листа на магнолиите се носеха като плъхове под краката им.
Валит изскимтя жаловито, сякаш мислеше, че никога повече няма да види Дъсти и Марти.
Индикаторът на телефонния секретар показваше, че има две съобщения. Доктор Ариман реши да ги прослуша и после да пусне касетата с надпис „СЮЗАН“.
Първото обаждане беше от майката на Марти. Тя беше обезумяла и питаше какво става и защо не бяха отговорили на предишните й обаждания.
Вторият глас на записа беше на жена, която се представи като агент на самолетна линия.
Ариман се учуди, че Марти и Дъсти се бяха съсредоточили толкова бързо върху важното значение на дните му в Ню Мексико. После осъзна, че Клостърман трябва да им е разказал за Санта Фе.
Въпреки това бавният му и равномерен пулс, който дори по време на извършване на убийство се учестяваше само с десет удара в минута, се ускори при новината за предстоящото пътуване на семейство Роудс.
Психиатърът седна, пое няколко пъти дълбоко въздух и се втренчи в часовника си, измервайки пулса си. Обикновено, когато седнеше, ударите бяха шейсет-шейсет и два в минута, защото Ариман беше в изключително добра форма и здравословно състояние. Но сега пулсът му беше седемдесет, без да има мъртви жени, които да си припишат заслугата за това.
Дъсти караше, търсейки мотел близо до летището. Марти най-после се обади на майка си.
Сабрина беше обезумяла от тревога. В продължение на няколко минути тя отказваше да повярва, че дъщеря й не е ранена или осакатена и не е станала жертва на катастрофа, улична престрелка, пожар, мълния, недоволен пощальон или на онази ужасна, разяждаща плътта бактерия, за която отново говореха по новините.
Докато слушаше бръщолевенето й, Марти почувства онази особена нежност, която само майките могат да предизвикват в дъщерите си.
Сабрина обичаше единственото си дете с такава налудничава сила, която би направила Марти безнадеждна невротичка още на единайсет години, ако не беше толкова решителна и независима почти от деня, когато проходи. Но в този свят се криеха по-лоши неща от безумната любов. Например безумната омраза. При това в изобилие.
Сабрина обичаше Боб Усмихнатия не по-малко от дъщеря си. Загубата му, когато той бе едва петдесет и три годишен, я направи по-грижовна към Марти отвсякога. Вероятността и съпругът, и дъщеря й да умрат млади, беше равна на шанса земята да бъде унищожена от астероид, но безпощадната статистика на застрахователната компания не предлагаше утеха за нараненото и предпазливо сърце.
Ето защо, Марти нямаше да й каже нито дума за контролиране на съзнанието, стихчета хайку, Човека от листа, свещеника с шипа в главата, отрязаното ухо на Брайън и пътуването до Санта Фе. Ако Сабрина чуеше този порой от странни новини, безпокойството й щеше да прерасне в истерия.
Марти нямаше да каже на майка си и за Сюзан Джагър, отчасти защото не вярваше, че може да говори за смъртта на приятелката си, без да се разплаче, но и защото Сабрина обичаше Сюзан почти като своя дъщеря. Марти трябваше да й съобщи тази вест лично и да държи ръката на майка си, за да й даде и да получи емоционална подкрепа.
За да обясни защо не се е обадила, Марти й разказа за опита за самоубийство на Скийт и доброволното му постъпване в клиника „Нов живот“. Разбира се, всичко това бе станало предишната сутрин, във вторник, и не обясняваше поведението й в сряда, но Марти скалъпи историята, за да прозвучи така, сякаш Скийт се е опитал да скочи от покрива на къщата на семейство Соренсън единия ден и е постъпил в клиниката на следващия.
Реакцията на Сабрина беше изненадващо емоционална. Тя не познаваше добре Скийт и никога не бе проявявала желание да го опознае. За Сабрина горкият Скийт беше не по-малко опасен от член на колумбийския наркокартел Меделин — зъл главорез, който притиска децата в училищните дворове, за да им инжектира насила хероин. Но сега майка й се разплака и започна разтревожено да я разпитва за нараняванията на Скийт и изгледите за бъдещето му.
— Точно от това се страхувах. Тази мисъл не ми даваше покой — ридаейки, каза Сабрина. — Знаех си, че ще стане. Нямаше начин да не се случи. И следващия път може да не оживее. Дъсти може да катастрофира, да си счупи врата и да остане парализиран до края на живота си или да умре. И после какво? Молих те да не се омъжваш за този бояджия, а да си намериш по-амбициозен мъж, който ще седи в кабинет и няма да падне от покрив.
— Мамо…
— През целия си живот съм се тревожила за баща ти. За пожарите, горящите сгради и нещата, които може да паднат върху него. Страхувах се, когато отидеше на работа. Изпадах в паника, щом чуех сирена на пожарна кола. Не можех да гледам новините по телевизията, защото винаги показваха някакъв голям пожар. Все мислех, че баща ти е там. И че ще пострада. И наистина стана така. И може би ракът му се дължеше на пушека, който е вдишал по време на пожарите. Всички онези
Марти остана изумена и безмълвна от тази тревожна и прочувствена реч.
Сабрина продължаваше да плаче.
Дъсти долови необичайния елемент в общуването между майката и дъщерята, предположи, че това сигурно ще има отрицателни последици за него и попита:
— Сега пък какво има?
— Мамо, досега не си говорила такива неща — най-после успя да каже Марти. — Ти…
— Съпругата на пожарникаря не говори за това — прекъсна я Сабрина. — Не натяква на мъжа си и не се
