кремираха, не изпълниха дори половината на мемориалната урна. Марк знаеше това, защото надникна вътре. На погребението присъстваха всички величия на Холивуд, а хеликоптерите на пресата кръжаха отгоре.
Появите на екрана му липсваха, защото майка му играеше добре и филмите й бяха хубави. Но самата тя не му липсваше. Марк знаеше, че и той не би й липсвал, ако съдбите им се бяха разменили. Майка му обичаше животните и беше пламенен защитник на всички каузи, свързани с тях. Но децата съвсем не я вълнуваха толкова дълбоко, колкото четириногите. На големия екран тя можеше да трогне до сълзи, да те хвърли в отчаяние или да те изпълни с радост, но талантът й не се простираше до реалния живот.
Двата ужасяващи пожара в разстояние на петнайсет години оставиха Марк без родители. Първият беше странен нещастен случай, за който производителят на газови уреди плати скъпо. А вторият бе запален от пияния, обезумял от сладострастие, склонен към убийства градинар Ърл Вентър, който преди две години най-после умря в затвора, наръган с нож от друг затворник по време на скарване.
И сега, когато щракна със запалката и запали телефонния секретар в камината, Ариман се замисли върху факта, че огънят бе играл такава важна роля в живота на Марти и в неговият. Баща и беше пожарникарят, получил най-много отличия в историята на щата. Това беше още едно общо нещо помежду им.
Колко жалко. След последните събития той вероятно нямаше да позволи взаимоотношенията им да се развият. Ариман с нетърпение бе очаквал шанса между него и красивата, обичаща игрите Марти, да има по-специална връзка.
Ако намереше Марти и съпруга й, Ариман щеше да ги активира, за да ги пренесе в параклиса в подсъзнанието им и да разбере какво друго са научили за него и на кого са казали. Пораженията можеше да бъдат поправени и играта възобновена и довършена.
Ариман знаеше номера на клетъчния им телефон, но те едва ли щяха да отговорят, защото в момента бяха завладени от параноя.
Пък и психиатърът можеше да ги активира само един по един и следователно щеше да предупреди другия, който слушаше. Не, това беше твърде рисковано.
Намирането им беше предизвикателство. Те бягаха, бяха нащрек и внимаваха, и щяха да се крият, докато на сутринта се качат на самолета за Ню Мексико.
Да се приближи до тях на летището, беше немислимо. Дори ако избягаха, той не можеше да ги активира, да ги разпита и инструктира на публично място.
А стигнеха ли до Ню Мексико, едва ли щеше да ги открие.
Касетата започна да гори, издавайки отвратителна смрад и Ариман пусна газта в камината. След две минути от касетата не остана нищо, освен лепкав слой върху най-горното керамично дърво.
Психиатърът бе изпаднал в осолено настроение и тъгата не беше най-солното чувство, което изпитваше.
Играта вече не беше забавна. Ариман бе вложил много усилия и стратегия в нея, но сега, по всяка вероятност играта нямаше да завърши в Малибу, както бе планирал.
Той изпитваше желание да изгори къщата на семейство Роудс.
Злобата не беше единственият му мотив. Нито фактът, че не харесваше обзавеждането. Без да прекара цял ден там, претърсвайки помещенията сантиметър по сантиметър, Ариман не можеше да бъде сигурен, че микрокасетата с обвиненията на Сюзан е единственото доказателство срещу него, с което Марти и Дъсти разполагат. Но психиатърът не можеше да си позволи да загуби един ден и да изпепели къщата до основи, което беше най-сигурният начин да се предпази.
Разбира се, съобщението на Сюзан не беше достатъчно, за да го осъдят, нито дори да му предявят обвинение. Но Ариман никога не сключваше сделки с бога на шанса.
Да запали къщата сам, беше много рисковано. Щом пожарът избухнеше, някой можеше да види доктора да излиза от къщата и един ден да го разпознае в съда.
Той спря газта в камината.
После обиколи стаите, угаси лампите и излезе.
Ариман пъхна резервния ключ под изтривалката на задната веранда — там, където следващият посетител щеше да бъде инструктиран да го потърси.
Преди да настъпи утрото, психиатърът щеше да изгори къщата, но не със собствените си ръце, а с помощта на посредник. Той разполагаше с кандидат, който бе програмиран и леснодостъпен по телефона. Човекът щеше да запали пожара, когато му кажеше да го стори, но после нямаше да си спомня, че е драснал клечката.
Навън още духаше силен вятър.
Докато вървеше към колата си, която беше паркирана през три преки, Ариман безуспешно се опитваше да състави хайку, посветено на вятъра.
Минавайки с мерцедеса си покрай чудата къща на семейство Роудс, психиатърът си я представи обхваната от пламъци и се опита да измисли стихче от седемнайсет срички за пожар, но думите му убягваха.
Той си спомни редовете, които бе съчинил в кабинета на Марти.
Синеоката. Жена, заета с игри. Смъртта дебне там.
Ариман осъвремени стихчето.
Синеоката. Играе на детектив. Смърт в Санта Фе.
63.
Въпреки разноцветните тапети и мебели в малката мотелска стая приличаше на затворническа килия. Ваната в банята напомни на Марти за Сюзан. Прозорците бяха заковани и макар че отоплението работеше на най-ниската степен, в стаята беше задушно. Марти се чувстваше изолирана, преследвана и в безизходно положение. Автофобията й, изглежда, се възвърна под формата на клаустрофобия.
Марти трябваше да действа, да прави нещо. Действието, формирано от интелекта и моралната цел, беше решението на повечето проблеми. Това беше първата точка във философията на Боб Усмихнатия.
Марти и Дъсти вече действаха, но само времето щеше да покаже дали са вложили достатъчно интелект.
Първо, те прочетоха и обсъдиха материалите за Марк Ариман в папката на Рой Клостърман, обръщайки особено внимание на информацията, свързана с убийствата на членовете на семейство Пасторе и на случая в детската градина в Ню Мексико. После преписаха имената от фотокопията на изрезките от репортажите във вестниците и направиха списък на потърпевшите и на евентуалните свидетели.
Накрая Дъсти произнесе името
Дъсти внимателно я инструктира да забрави всичко, което Реймънд Шоу й бе казал, образите на насилие и смърт, внушени в съзнанието й, да се освободи от контрола му и завинаги да се отърси от автофобията.
Дъсти щракна с пръсти и Марти се събуди. Чувстваше се освободена, пречистена и отново окрилена от надежда. И не реагира, когато Дъсти произнесе името
После Марти избави Дъсти от контрола върху съзнанието му, като каза името
Марти се втренчи в красивите му очи и осъзна ужасното бреме на отговорността, която Дъсти бе почувствал, докато инструктираше Скийт, и си помисли колко странно беше съпругът й да е толкова уязвим. Най-отдалечените дълбини на съзнанието му бяха достъпни за нея и тя можеше да ги формира както си пожелае. Дъсти беше абсолютно безпомощен и нямаше никаква защита, освен доверието си в нея.
Всичко приключи успешно. Дъсти вече не се поддаваше на контролиране.
Марти изхвърли в тоалетната чиния хапчетата валиум.
