— Да. — Фостър намигна и добави: — Но аз имам нещо.
Той изчезна в задното помещение на караваната, но се върна само след няколко минути. Носеше кутия, от която извади лъскаво, метално, детско камионче.
— Транспорт.
Тъмни прозорци. Пуста ли е къщата? Навсякъде мрак.
Ариман се поколеба на вратата на задната веранда на миниатюрната къща във викториански стил на семейство Роудс, която беше твърде натруфена за вкуса му, и се заслуша в ритъма на разлюлените от вятъра дървета. Замисли се върху стихчето хайку и остана доволен.
Когато преди два месеца за пръв път дойде тук, за да програмира Дъсти, той взе един от резервните ключове така, както бе направил и в апартамента на Сюзан. Ариман влезе и безшумно затвори вратата зад себе си.
В жилището нямаше никого. Дори лабрадорът не беше там. Психиатърът запали лампите в кухнята.
Не знаеше какво търси, но беше уверен, че ще го познае, когато го види.
И почти в същия миг го съзря. Подплатен пощенски плик, отворен и хвърлен на масата. Вниманието му бе привлечено от адреса на подателя — доктор Рой Клостърман.
Ариман бе постигнал зрелищен успех в практиката и книгите си, беше наследил значително богатство, беше обект на завист, не понасяше глупаците, изпитваше по-скоро презрение, отколкото възхищение към колегите си и намираше самовдъхновяващите им етични кодове и догматични възгледи за задушаващи. Поради тези и редица други причини той имаше малко приятели и множество врагове сред лекарите от различните специалности. Ето защо Ариман би се изненадал, ако интернистът на семейство Роудс
Онова, което го притесни, беше написаната на ръка бележка с подписа на Клостърман.
Още една произволна карта.
Докторът сгъна бележката и я прибра в джоба си.
Книгата, за която пишеше Клостърман, не беше там.
Психиатърът остана доволен, като разбра, че дори враговете допринасят за печалбата от книгите му. Но независимо от това, когато настоящата криза свършеше, Ариман трябваше да насочи вниманието си към Клостърман. Балансът на главата на приятеля му трябваше да бъде възстановен, като отрежеха и другото му ухо. А на Клостърман можеше да премахнат средния пръст на дясната ръка, за да го лишат от възможността да прави неприлични жестове. Един светец не би трябвало да възрази срещу освобождаването му от част на тялото, криеща вулгарен потенциал.
Камиончето беше метално и ръчно боядисано и би очаровало всяка дете.
Гостите се събраха около масата, за да гледат, а Чешита махна осемте месингови винтчета и свали купето от шасито.
Вътре имаше малка филцова торбичка за опаковане.
— Дай пистолета — каза Чешита.
Дъсти му подаде колта.
Фостър уви оръжието, за да не трака и го сложи в камиончето.
— Имаш ли резервен пълнител? — попита Чешита.
— Не — отговори Дъсти.
— А трябва.
— Не.
Фостър завинти купето и даде камиончето на Дъсти.
— Сега могат да ви проверяват колкото си искат.
— На рентгена ще видят само силуетът на детска играчка — с възхищение каза Марти.
— И няма да ни накарат да отваряме чантата заради такова нещо?
— Не.
— По-добре да го сложим в ръчния багаж — предложи Дъсти.
— Да.
— Защото понякога изгубват пътническите чанти ли? — попита Марти.
— Точно така — кимна Чешита.
— Използвал ли си това камионче? — попита Скийт.
— Никога — отговори Фостър.
— Тогава защо си го купил?
— За всеки случай.
— Странен човек си ти, Чешит — рече Дъсти.
— Благодаря. Искате ли кевларени жилетки?
— Не.
— Имаш бронежилетки?
— Разбира се.
— Използвал ли си ги някога? — отново попита Скийт.
— Още не.
Марти поклати глава.
— Сигурно ще ни предложиш и лъчев пистолет.
— Нямам такъв — видимо разочарован отговори Чешита.
— Няма да вземем кевларените жилетки — реши Дъсти. — Охраната на летището може да забележи, че сме издути под дрехите.
— Може — съгласи се Фостър.
На долния етаж психиатърът не намери нищо друго, което да привлече вниманието му. Макар че проявяваше подчертан интерес към изкуството и вътрешното обзавеждане, той не спря, за да се възхити на картините, мебелите и украшенията. Ариман остана равнодушен към интериора на къщата.
В спалнята имаше следи от припряно заминаване. Две от чекмеджетата на дрешника не бяха затворени. Вратата също беше отворена. На пода бе захвърлен пуловер.
Ариман се вгледа отблизо в дрешника и видя два куфара. До тях имаше свободно място, където сигурно са били сложени пътническите чанти.
Той прегледа другата спалня и банята, после влезе в кабинета на Марти.
Синеоката. Жена, заета с игри. Смъртта дебне там.
Работното й място беше отрупано с книги, карти на фантастични светове, рисунки на анимационни герои и други неща, свързани с проекта, основаващ се на „Господаря на пръстените“. Отдавайки се ентусиазма си към игрите, Ариман отдели повече време от необходимото, за да разгледа всичко.
Докато размишляваше върху компютърните дизайни на различните същества, психиатърът осъзна защо бе съчинил по-хубаво хайку за Марти, отколкото за Сюзан и другите жени, които го бяха вдъхновявали. Той и Марти споделяха общ интерес към игрите. И тя харесваше властта да бъде кукловод. Поне този аспект на съзнанието й предизвикваше симпатии в Ариман.
Той се запита дали с течение на времето ще открие и други общи неща между себе си и Марти. След като веднъж преминеше настоящата предварителна фаза във взаимоотношенията си, колко иронично би било, ако научеше, че съдбата им е отредила по-сложно бъдеще заедно, отколкото си е представял, разсеян
