61.
Караваните в паркинга бяха почти еднакви, но Дъсти веднага позна фургона на Фостър Нютън Чешита, защото беше единственият с три сателитни чинии на покрива, които се очертаваха на фона на нощното небе, тъй като бяха боядисани в жълто. Сателитните чинии бяха с различни размери. Едната беше насочена на юг, другата — на север. И двете бяха стационарни. Третата неспирно се въртеше и улавяше от ефира пикантни късчета на уклончива информация, досущ нощен ястреб, който сграбчва летящи насекоми във въздуха.
Освен сателитните чинии на покрива стърчаха и причудливи антени, предмет, който приличаше на оголена, метална коледна елха и нещо като викингски шлем с рога.
Фургонът наподобяваше извънземен космически кораб, нескопосано дегизиран като мобилно жилище. Слушателите на радиопрограмите, които Чешита харесваше, винаги докладваха за такива неща.
Дъсти, Марти, Скийт и Валит се събраха в двуметровата квадратна веранда с алуминиев покрив. Дъсти не видя бутон за звънец и потропа на вратата.
Стискайки одеялото, което се развяваше и диплеше от вятъра, Скийт приличаше на фигура от фантастичен свят, следваща дирите на магьосник беглец, изтощен от приключения и отдавна тормозен от таласъми.
— Сигурни ли сте, че Клодет не е болна? — попита той, повишавайки тон, за да надвика вятъра.
— Сигурни сме — увери го Марти.
— Но ти ми каза, че е болна — обърна се хлапето към Дъсти.
— Това беше лъжа, за да те измъкнем от клиниката.
— Пък аз наистина повярвах, че е болна — разочаровано каза Скийт.
— Всъщност не искаш да е болна, нали? — попита Марти.
— Е, не е задължително да умира. Схващане и повръщане биха били достатъчни.
Лампата на верандата светна.
— И силна диария — добави Скийт.
След миг вратата се отвори и Чешита застана на прага. Сивите му очи изглеждаха огромни зад очилата с дебели стъкла и преливаха от тъга, която не ги напусна, дори когато той се засмя.
— Хей.
— Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, при това толкова късно, но не знаех къде другаде да отида — рече Дъсти.
— Разбира се — отговори Фостър и ги покани да влязат.
— Имаш ли нещо против кучето? — попита Дъсти.
— Не.
Чешита затвори вратата и Дъсти каза:
— Здравата сме загазили. Бих отишъл при Нед, но той вероятно ще удуши Скийт рано или късно, затова…
— Ще седнете ли? — прекъсна го Фостър и ги поведе към масата в кухнята.
Тримата приеха поканата и придърпаха столове към масата. Валит се вмъкна отдолу.
— Можеше да отидем при майка ми — рече Марти, — но тя…
— Сок? — попита Чешита.
— Сок? — повтори Дъсти.
— Портокалов, сливов или гроздов — поясни Фостър.
— Имаш ли кафе? — попита Дъсти.
— Не.
— Тогава портокалов. Благодаря.
— За мен гроздов — каза Марти.
— Имаш ли млечен ванилов шейк? — попита Скийт.
— Не.
— Тогава гроздов сок.
Чешита се приближи до хладилника.
По радиото говореха за „активната и неактивна ДНК, присадена в човешка генетична структура“ и се тревожеха „дали целта на осъществяващата се в момента колонизация на Земята е поробване на човешката раса, издигането й на по-висше положение или просто кражба на органи за вкусен обяд на извънземните“.
Марти повдигна вежди в недоумение.
Скийт огледа караваната и се усмихна.
— Тук ми харесва. Има приятно бръмчене.
Доктор Ариман изпрати вкъщи сестра Ернандес с обещание за пълно заплащане за цялата нощна смяна, увери сестра Гангус, че в момента кинозвездата не се нуждае от нищо, пренебрегна опитите на сестра Устън да го съблазни с акробатичните способности на пъргавия си език и се върна към недовършената работа в стая 246.
Актьорът лежеше на леглото и чакаше, както бе инструктиран, и се бе втренчил в тавана с такава емоционалност, с каквато изпълняваше ролите си в колосалните, касови филми.
Психиатърът седна на ръба на леглото и рече:
— Кажи ми къде се намираш в момента, не физически, а психически.
— В параклиса.
— Добре.
По време на едно от предишните си посещения Ариман бе инструктирал актьора никога повече да не употребява хероин, кокаин, марихуана и други непозволени вещества. Противно на онова, което психиатърът бе казал на сестрите Гангус и Устън, този човек беше напълно излекуван от пристрастяването си към наркотиците.
Но нито състраданието, нито чувството за професионална отговорност бяха мотивирали доктор Ариман да освободи пациента от тези самоунищожителни навици. Просто актьорът беше по-полезен трезвен, отколкото дрогиран.
Кинозвездата скоро щеше да бъде използван в опасна игра с огромни исторически последици. Ето защо, когато дойдеше моментът да бъде включен в играта, не трябваше да съществува вероятност актьорът да бъде заключен в ареста за притежание на наркотици. Той трябваше да бъде на свобода и готов за съдбовната си мисия.
— Ти се движиш в елитни кръгове — каза психиатърът. — И по-точно, имам предвид светското събитие, на което ще присъстваш след десет дни, в събота вечерта другата седмица. Моля те, опиши ми събитието, за което говоря.
— Прием на президента — отговори актьорът.
— Президентът на Съединените щати.
— Да.
Всъщност приемът щеше да бъде за набиране на средства за политическата партия на президента и щеше да се състои в имението Бел Еър на режисьор, който бе спечелил повече пари, бе получил повече награди „Оскар“ и бе рискувал да се зарази с предавани по полов път болести от повече бъдещи актриси дори от покойния Джош Ариман, кралят на сълзите. Холивудските величия щяха да платят по двайсет хиляди долара за привилегията да се умилкват около най-висшестоящия политик така, както всеки ден се умилкваха на тях — като се започнеше от водещи на предавания и се свършеше със сбирщината по улиците. За парите си звездите щяха да получат както огромно погъделичкване на егото, предизвикващо спонтанен оргазъм, така и приятно, перверзно чувство, че не са нищо повече от сервилни отрепки от поп културата, намиращи се в присъствието на величието.
— Нищо няма да ти попречи да присъстваш на приема на президента — каза Ариман.
