— Камион ли я блъсна? — попита Скийт.
Джасмин Ернандес долови радостната нотка в гласа му и се намръщи.
— Да не си се дрогирал пак?
— Не, чист съм — искрено отговори Скийт.
Ариман се обади на сестрите на втория етаж, за да ги предупреди да не безпокоят нито него, нито пациента му по време на сеанса в стая 246.
— Той ми се обади и ме повика. Каза, че утре сутринта ще се самоизпише. А това вероятно ще го довърши. Трябва да го разубедя. Пациентът е още силно пристрастен. Излезе ли навън, веднага ще намери хероин и ако съм прав за психопатологията му, той всъщност иска да приеме свръхдоза и да сложи край на всичко.
— Толкова е млад — каза сестра Гангус. — Животът е пред него.
Тя беше трийсет и няколко годишна, привлекателна и абсолютен професионалист. Но имаше слабост към този пациент и щом станеше дума за него, се възбуждаше страхотно и всеки момент можеше да припадне от мозъчна анемия и недостатъчно оросяване на мозъка, вследствие твърде голямото количество кръв, циркулираща в слабините и гениталиите й.
— И е толкова мил — добави Гангус.
Кайла Устън, по-младата сестра, не беше заслепена от пациента в стая 246, но очевидно проявяваше интерес към самия доктор Ариман. Когато психиатърът разговаряше с нея, тя изпълняваше един и същ репертоар от номера с езика си. Преструвайки се, че не съзнава какво прави, сестра Устън често облизваше устните си, за да ги навлажни — бавно, продължително и чувствено. А щом се замислеше за нещо, което Ариман бе казал, тя понякога изплезваше език и го прехапваше.
И сега устните й бяха разтворени от изненада. Езикът й се стрелкаше навън и навлажняваше устните.
Сестра Устън беше хубава, но психиатърът не се интересуваше от нея. Един от принципите му беше да не промива мозъка на служителите си, макар че по този начин би сложил край на исканията им за повишение на заплатите и социалните придобивки, но рискът от вероятни усложнения не си заслужаваше.
Ариман би могъл да направи изключение за сестра Устън, защото езикът й го омайваше. Щеше да му бъде приятно да направи нещо творческо с него. Но за съжаление в днешно време, когато пробиването на тялото с козметични цели вече не беше шокиращо, и ушите, веждите, ноздрите, пъповете и дори езиците се украсяваха с дрънкулки, Ариман не можеше да направи кой знае какво с езика на Устън, така че като се събуди, да бъде ужасена или поне възмутена.
Понякога той мислеше, че е отчайващо да бъдеш садист в епоха, когато самообезобразяването е на мода.
И така, беше време да отиде в стая 146 при пациента си.
Ариман беше главният инвеститор в клиника „Нов живот“, но обикновено не лекуваше пациентите си там. Всъщност наркоманите не го интересуваха. Те съсипваха живота си толкова усърдно, че не беше необходимо допълнително да усложнява състоянието им.
В момента единственият му пациент в „Нов живот“ беше в стая 246. Разбира се, Ариман проявяваше особен интерес към брата на Дъстин Роудс, в стая 250, но не го лекуваше официално. И консултацията му по този случай беше строго неофициална.
Психиатърът влезе в стая 246, където всъщност имаше един апартамент с две помещения и баня. Известният актьор бе направил челна стойка, бе подпрял гръб на стената и гледаше телевизия наопаки.
— Марк? Какво правиш тук в този късен час? — попита актьорът.
— Бях в сградата при друг пациент и ми хрумна да се отбия да видя как си.
Ариман бе излъгал сестрите Гангус и Устън, когато каза, че актьорът му се е обадил и е заплашил да напусне клиниката на другия ден. Истинската цел на присъствието му в клиниката беше да може да програмира Скийт, след като твърде старателната сестра Ернандес си отиде вкъщи. След два часа в стая 246, няколко минути със Скийт щяха да изглеждат случайност и всеки служител, който го забележеше, нямаше да види нищо подозрително в посещението му.
— Прекарвам около два часа на ден в тази поза — рече актьорът. — Хубаво е за кръвообращението на мозъка.
Ариман погледна сапунения сериал на екрана и каза:
— Щом харесваш тези неща, вероятно е по-добре да ги гледаш наопаки.
— Никой не обича критиците, Марк.
— Дон Адриано де Армадо.
— Слушам — отговори актьорът, като трепна, но успя да остане в същата поза.
За активиращото име на този субект психиатърът бе избрал герой от „Напразните усилия на любовта“ от Уилям Шекспир.
Актьорът, който взимаше хонорари от двайсет милиона долара за филм, бе получил оскъдно образование през трийсет и няколкото си години и не бе изучавал драматично изкуство. Когато погледнеше сценарий, той често четеше само собствените си реплики и нямаше представа от произведенията на Шекспир, така че едва ли имаше опасност да чуе името Дон Адриано де Армадо от друго място, освен от устата на Ариман.
Психиатърът произнесе активиращото стихче хайку за актьора.
— Щом искате да го приберете трябва да подпишете декларация за доброволно изписване — каза Джасмин Ернандес.
— Утре ще го върнем — отговори Марти и помогна на Скийт да стане от леглото.
— Да — потвърди Дъсти, продължавайки да тъпче дрехите и вещите на Скийт в чантата. — Искаме само да видим мама и после пак ще го доведем тук.
— Трябва да подпишете декларация — настоя Ернандес.
— Дъсти, по-добре Клодет да не чува, че я наричаш „мама“. Ще ти скъса задника от бой — предупреди Скийт.
— Той се опита да се самоубие вчера — напомни им Ернандес. — Клиниката не може да поеме отговорността да го изпише в това състояние.
— Ние поемаме пълна отговорност — увери я Марти.
— Тогава ще донеса формуляра.
Марти остави Скийт и застана пред нея.
— Защо не ни помогнете да го приготвим? После четиримата ще отидем в стаята за персонала и ще подпишем декларацията.
Джасмин присви очи и попита:
— Какво става тук?
— Бързаме, това е всичко.
— Така ли? Тогава бързо ще донеса формуляра — заяви Ернандес, мина покрай Марти и когато стигна до вратата, се обърна към Скийт: — И да не се мръщиш, докато се върна.
— Разбира се, добре — обеща Скийт. — Но би ли побързала? Клодет е болна и не искам да пропусна нищо.
Ариман инструктира актьора да седне на дивана.
Звездата беше ексхибиционист и се бе издокарал само по черни бикини, врязани в задника. Той беше в
