цветущо здраве, строен, слаб и атлетичен, въпреки страховития списък от самоунищожителни навици.
Актьорът прекоси стаята с грациозността на балетист. Всъщност, макар че личността му беше дълбоко потисната, той се движеше така, сякаш изпълняваше някаква роля. Очевидно убедеността му, че непрекъснато го гледат и му се възхищават не беше придобита, когато славата го бе покварила, а бе закодирана в гените му.
Докато актьорът чакаше, Ариман съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си, сетне погледна отражението си в огледалото. Идеално. Ръцете му бяха мускулести и леко окосмени — мъжествени, без да са неандерталски. Когато в полунощ излизаше от този апартамент и тръгнеше към стаята на Скийт, той щеше да преметне сакото на рамото си — олицетворение на уморен, трудолюбив, всеотдаен и сексапилен лекар.
Ариман придърпа стол до дивана, седна срещу актьора и каза:
— Успокой се.
— Спокоен съм — отговори актьорът и сините му очи, който омайваха сестра Гангус, потрепнаха, сякаш спеше и сънуваше.
Той бе избрал младия Ариман заради холивудския му произход. Джош Ариман вече беше мъртъв, когато бъдещият актьор получаваше слаби оценки по математика, история и другите предмети в прогимназията, затова двамата не бяха работили заедно. Но актьорът мислеше, че след като великият режисьор е спечелил две награди „Оскар“, тогава и синът му трябва да е най-добрият психиатър в света. „С изключение, може би, на Фройд — бе казал той на Марк. — Но той е някъде в Европа и не мога непрекъснато да летя, за да ходя на сеанси при него.“
След като Робърт Дауни Младши най-после бе изпратен задълго в затвора, актьорът се разтревожи, че „онези фашисти от ФБР“, може да хванат и него. Той не искаше да промени начина си на живот, за да достави удоволствие на репресивните сили, но беше още по-малко ентусиазиран от перспективата да съжителства в една килия с убиец маниак с дебел врат и без предпочитания към определен пол.
Ариман редовно отпращаше пациенти със сериозни проблеми с наркотици, но прие актьора. Известната личност се движеше в елитни социални кръгове, където можеше да направи неповторими пакости с изключително висока развлекателна стойност за психиатъра. Всъщност Ариман вече подготвяше грандиозна игра с дълбоки национални и международни последици.
— Имам важни инструкции за теб — каза той.
В същия миг някой настойчиво потропа по вратата.
Марти безуспешно се опитваше да убеди Скийт да облече болничния халат.
— Навън е студено, миличък. Не можеш да излезеш само по тази тънка пижама.
— Халатът смърди на болница. Не е мой, Марти. Пък и не обичам раирани дрехи.
Преди наркотиците да го съсипят, Скийт привличаше жените като мухи на мед. Тогава се обличаше елегантно. Но дори сега, добрият му вкус понякога се проявяваше.
Дъсти затвори чантата и каза:
— Да тръгваме.
Марти грабна одеялото от леглото на Скийт и го метна на раменете му.
— Какво ще кажеш за това?
— Ще приличам на индианец — отговори Скийт и се уви в одеялото. — Харесва ми.
Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата, където стоеше Дъсти.
— Чакайте! — рече Скийт и се обърна. — Лотарийните билети.
— Какви лотарийни билети?
— На нощното шкафче. В Библията — отговори Дъсти.
— Не може да тръгнем без тях — настоя Скийт.
— Не ме безпокойте — нетърпеливо каза Ариман в отговор на настойчивото тропане на вратата.
— Последва тишина, сетне пак се потропа.
— Отиди в спалнята, легни на леглото и ме чакай — заповяда Ариман на актьора.
Кинозвездата стана и кокетно излезе от стаята, сякаш указанията, които току-що бе получил, бяха от любовник, обещаващ всякакви удоволствия на плътта. Всяка негова грациозна стъпка и поклащане на бедрата бяха достатъчно прелъстителни, за да напълнят киносалоните по целия свят.
На вратата отново се потропа.
— Доктор Ариман? Доктор Ариман?
Докато отиваше да отвори, психиатърът реши, че ако причината за безпокойството е сестра Устън, ще се замисли по-задълбочено върху проблема какво да направи с езика й.
Марти извади двата лотарийни билета от библията и се опита да ги даде на Скийт.
Стискайки одеялото с лявата си ръка, той махна с дясната.
— Не, не! Докосна ли ги, няма да донесат късмет.
Тя пъхна билетите в джоба си и в същия миг чу, че някой вика доктор Ариман.
Ариман отвори вратата и се изненада, като видя Джасмин Ернандес.
Тя беше отлична сестра, но и една от онези особено добри момичета, каквито Марк Ариман познаваше, когато беше малко момче и в пубертета. Той наричаше тази пасмина жени Всезнайковци. Те му се подиграваха с очите си, с лукавите си погледи и самодоволни усмивки, които Ариман забелязваше с периферното си зрение. Всезнайковците, изглежда, четяха мислите му и неизвестно как разбираха всичко за Марк. Той имаше странното усещане, че те знаят нещо смешно за него и е обект на присмех, заради качества, каквито дори не подозира, че притежава.
От шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, когато Марк Ариман започна да съзрява и да изглежда поразително красив, Всезнайковците рядко му досаждаха и сякаш загубиха способността си да четат мислите му. Но Джасмин Ернандес беше една от тях и макар още да не бе успяла да разгадае съзнанието му, понякога той имаше чувството, че всеки момент в очите й ще блесне присмех, а устните й ще се разтеглят в подигравателна, самодоволно усмивка.
— Извинете за безпокойството, докторе, но мисля, че трябва да знаете какво става. Един пациент се самоизписва. И по моя преценка, при странни обстоятелства.
— Може ли да взема млечния си ванилов шейк? — попита Скийт.
Марти го погледна така, сякаш бе откачил. Но като се замисли, реши, че и на двамата им хлопа дъската.
— Вземай го и да се махаме оттук! — каза Дъсти.
— Някой викаше Ариман — рече Марти. — Той е тук.
— И аз чух това — каза Дъсти.
Марти грабна ваниловия шейк, бутна го в ръката на Скийт и рече:
— Ето ти десерта, миличък. А сега, размърдай си задника, инак ще те сритам.
