В първоначалното си объркване Ариман помисли, че пациентът, който ще се самоизписва, е актьорът. И тъй като цялата история за него беше лъжа, за да оправдае присъствието му в клиниката тази вечер, психиатърът каза:
— Не се тревожете, сестра Ернандес, той няма да отиде никъде.
— Какво? Какви ги говорите? Те вече се опитват да го отведат.
Ариман се обърна и погледна отворената врата на спалнята, но не видя млади жени, които да измъкват полуголия и изпаднал в кататония актьор с намерението да го затворят някъде и да го превърнат в роб на любовта.
— За кого говорите? — попита той.
— За Холдън Колфийлд — отговори Ернандес.
Марти слезе по стълбите, подкрепяйки Скийт.
Хлапето беше толкова бледо, че приличаше на призрак. Коленете му се огъваха. Беше му трудно да пази равновесие. С всяка стъпка бялото одеяло заплашваше да се оплете в краката му и да го спъне.
Дъсти носеше чантата и вървеше след тях, като се оглеждаше за Ариман. Беше извадил колта от джоба си.
Ако застреляше известния психиатър, той едва ли щеше да се нареди в пантеоните на героите, а по- скоро щеше да отиде в затвора.
Въпреки всичко, което бяха научили за Ариман, горчивата истина беше, че не разполагат с никакви доказателства за вината му. Записът на телефонния секретар със съобщението на Сюзан беше единствената улика срещу психиатъра. Но Сюзан не го обвиняваше в нищо друго, освен че е мръсник. Дори да бе успяла да го заснеме, както твърдеше, видеокасетата бе изчезнала.
Тримата стигнаха до площадката на стълбището. Още никой не ги преследваше. Дъсти застана там, а Марти и Скийт продължиха към изхода.
Ако ги видеше, Ариман щеше да разбере, че го подозират и представляват опасност за него и Дъсти трябваше да го застреля, защото ако имаше време да каже
Ариман се притесни, но беше твърде опитен играч, за да позволи да покаже безпокойството си. Той изведе сестра Ернандес от стая 246 и я увери, че Дъстин и Мартина Роудс няма да вземат прибързано решение, застрашавайки рехабилитацията на Скийт.
— Всъщност госпожа Роудс отскоро ми е пациентка и знам, че има пълно доверие в грижите, които полагаме за девера й.
— Казаха, че майка му била болна…
— Колко жалко.
— Но ако питате мен, обясненията им прозвучаха неубедително. И като се има предвид отговорността на клиниката…
— Да, да, ще се погрижа за случая.
Ариман затвори вратата на стая 246 и тръгна към 250, последван от Джасмин Ернандес. Той не бързаше, защото това би показало, че смята въпроса за важен.
Психиатърът се зарадва, че е намерил време да съблече сакото си и да навие ръкавите на ризата си. Този допълнителен щрих на трудолюбие и мъжествените му ръце поддържаха внушението за увереност и компетентност, което желаеше да излъчва.
Леглото в стая 250 беше разхвърляно, чекмеджетата на дрешника — отворени и празни, болничният халат — смачкан на топка, а пациентът — изчезнал.
— Моля те, иди да попиташ сестра Гангус дали ги е видяла да излизат от официалния изход — каза Ариман.
Джасмин не беше програмирана и разполагаше със свободната си воля, затова започна да спори.
— Но те едва ли са имали достатъчно време, за да…
— Необходимо е един от нас да провери задното стълбище — прекъсна я психиатърът. — А сега, моля те, отиди при сестра Гангус.
Ернандес се намръщи, обърна се и тръгна към стаята за персонала.
Ариман отвори вратата на задното стълбище, ослуша се, не чу нищо и пукна надолу по стълбите. Стъпките му отекваха по бетонните стъпала.
Партерът беше безлюден.
Той влезе във фоайето. И там нямаше никого.
Ариман излезе навън. И в същия миг покрай него мина червен понтиак.
Зад волана седеше Дъстин Роудс. Той погледна психиатъра. На лицето на бояджията бе изписан страх и подозрителност.
Разкапаният от наркотиците, безполезен сополанко, брат му, беше на задната седалка и махна на Ариман.
Понтиакът се стрелна безразсъдно в мрака и стоповете му избледняха.
Психиатърът се надяваше колата да се блъсне в камион, да излезе от контрол, да се преобърне и да избухне в пламъци и Дъсти, Марти и Скийт да изгорят живи и от тях да останат само овъглени кости и черни парчета димящо месо и после от небето да връхлетят огромни гарвани мутанти, да разкъсат изпържената плът и да кълват, докато не остане нищо за ядене.
Но това не се случи.
Понтиакът измина две пресечки, зави наляво зад ъгъла и излезе на главната улица.
Ариман дълго стоя и гледа, след като колата се скри от погледа му.
Повя силен вятър. Психиатърът се зарадва, сякаш хладният полъх можеше да издуха объркването и да проясни мислите му.
По-рано през деня, във вътрешната чакалня Дъсти четеше „Кандидатът от Манджурия“, която Ариман бе подхвърлил на Марти като произволна карта, която, ако бъде изиграна, би добавила приемлива доза вълнение. Четейки романа, Роудс щеше да изпита страх — твърде смразяващ, за да бъде обяснен единствено със сюжета, особено когато видеше името
Въпреки това вероятността само романът да тласне Дъсти към големи, логически изводи и към прозрение на истинската същност и цел на Ариман, беше много малка. По-скоро астронавти биха намерили заведение „Кентъки Фрайд Чикън“ на Марс и Елвис Пресли, дъвчейки в ъгловото сепаре. Пък и Ариман не виждаше никакъв шанс бояджията да се досети за всичко това
Следователно имаше други произволни карти, които психиатърът не бе сложил в колодата, а бяха раздадени от съдбата.
Едната със сигурност беше Скийт. Съзнанието на малкото лайно беше толкова объркано от наркотиците, че беше невъзможно да бъде програмирано изцяло.
Загрижен за надеждността му, тази вечер Ариман бе дошъл в клиниката, за да внуши сценарий за самоубийство в подсъзнанието на Скийт и после да го изпрати да се самоунищожи някъде другаде преди зазоряване.
Какви други произволни карти имаше освен Скийт? Несъмнено бяха изиграни още. Но колкото и да знаеха, Дъсти и Марти не бяха сглобили главната част на мозайката само с книгата и Скийт.
Това неочаквано развитие на събитията не се понрави на спортния дух на психиатъра. Той обичаше риска в играта, но само контролируемия.
Марк Ариман беше играч, а не комарджия. Той предпочиташе архитектурата на правилата, а не изобилието от случаен късмет.
