— Не. Ти го вземи.
Отначало Марти не искаше да имат оръжие. Но след като изстреля две хиляди куршума по време на десетина посещения в стрелбището, тя стана по-добра с пистолета от Дъсти. Това я изненада повече, отколкото него.
Марти сложи колта в чантата си, макар че там не беше най-подходящото място, защото не можеше да го извади бързо.
Тя беше със сини джинси, морскосин пуловер и синьо вълнено яке и можеше да пъхне оръжието в колана си, но щеше да се чувства неудобно.
— Сега сме официално извън закона — каза Марти.
— Бяхме такива от мига, в който се качихме на самолета.
— Да, но сега сме нарушители на закона и в Ню Мексико.
— Как се чувстваш?
— Били Хлапето не беше ли от Санта Фе?
— Не знам.
— Съвсем не се чувствам като него.
Те спряха пред търговския център и купиха касетофон, няколко миникасети и батерии.
Сетне прегледаха телефонния указател в една от кабинките. Някои от хората, които бяха избрали от статиите в папката на Рой Клостърман, не бяха вписани — или бяха умрели, или се бяха преместили да живеят другаде. А жените може би се бяха омъжили и сменили фамилиите си. Но Марти и Дъсти успяха да намерят адресите на неколцина.
Те се качиха на форда и докато ядяха питка с пилешко месо, Дъсти разучи картата на града, която им бяха дали от агенцията за коли под наем. Марти сложи батерии в касетофона и прочете инструкциите.
Те не бяха сигурни какви доказателства ще могат да съберат и дали някое от тях ще подкрепи историята, която се надяваха да разкажат на полицията в Калифорния, но нямаха да загубят нищо, ако опитаха. Без да разполагат с показания на други пострадали от Ариман, оплакванията им щяха да прозвучат като бръщолевене на параноици и нямаше да бъдат приети сериозно, дори да представеха касетата с обаждането на Сюзан.
Две предимства им вдъхваха надежда. Първо, от разкритията на Рой Клостърман те знаеха, че в Санта Фе има хора, които мразят Ариман, подозират го в най-лошите нарушения на клетвата му като лекар и терапевт и са отчаяни, че се е измъкнал от съдебно преследване, преместил се е и е запазил разрешителното си да практикува медицина. Тези хора бяха потенциални съюзници.
Второ, Ариман не съзнаваше, че са разбрали за миналото му и едва ли ги мислеше за достатъчно амбициозни или интелигентни, за да открият корените на най-ранните му опити за промиване на мозъци, затова едва ли щеше да му хрумне да ги търси в Санта Фе.
Това означаваше, че поне един-два дни, а дори и повече те можеха да действат, без да привлекат вниманието на загадъчните мъже, които бяха отрязали ухото на Брайън.
Тук, в страната на миналото на Ариман, можеше да съберат достатъчно информация, за да придадат достоверност на разказа си, когато най-после се свържеха с властите в Калифорния.
Не. „Можеше“ беше неприемлива дума. Характерна за загубеняците. „Трябва“ беше от речника на победителите. Те
Марти шофираше, а Дъсти гледаше картата и й даваше напътствия.
Небето беше сиво и сякаш надвиснало над тях, а бавно движещите се облаци — бели и леденостудени. Според прогнозата на времето по радиото до края на деня щеше да завали сняг.
Жилището се намираше на няколко преки от катедралата „Свети Франциск от Асизи“ и бе оградено от висок зид със сводеста, дървена порта.
Марти спря до тротоара.
Портата беше открехната. Отвъд се виждаше двор с плочи. Високи пинии хвърляха тъмни сенки там, където дворът трябваше да бъде огрян от слънцето.
Къщата беше едноетажна, построена в мексикански провинциален стил и опасана с веранда, подпряна на колони с дърворезба. Дъсти потропа на вратата и звукът отекна в студения, неподвижен въздух.
Отвори им трийсет и няколко годишна жена — наполовина италианка и наполовина индианка, красива, с високи скули и черни като пера на гарван очи и коси. Тя беше облечена с бяла блуза и избеляла джинсова пола, а на краката си носеше бели маратонки.
Дъсти представи себе си и Марти и добави:
— Търсим Чейс Глисън.
— Аз съм Зина Глисън, съпругата му. Мога ли да ви помогна?
Дъсти се поколеба и Марти се намеси:
— Бихме искали да говорим с него за доктор Ариман.
На лицето на Зина Глисън не се изписа изражение и гласът й остана приятен.
— Дошли сте на вратата ми да произнасяте името на дявола. Защо да разговарям с вас?
— Той не е дявол, а по-скоро вампир и ние искаме да забием кол право в сърцето на копелето.
Погледът на госпожа Глисън беше прям и аналитичен. След миг тя отстъпи назад и ги покани да влязат.
Обикновено психиатърът не носеше оръжие, но в ситуацията със семейство Роудс имаше много неизвестни и той прецени, че е по-разумно да е въоръжен.
Марти и Дъсти бяха в Ню Мексико и не представляваха непосредствена заплаха за него. Нямаше да са заплаха и когато,
Скийт беше друг въпрос. Увреденият му от наркотици мозък, изглежда, не беше в състояние да съхрани основните детайли на контролиращата програма без периодично захранване. Ако поради някаква причина решеше да причака Ариман, младият наркоман можеше да не реагира незабавно на името
Двуредният костюмна сиви райета на психиатъра беше елегантен и трябваше да има федерален закон срещу развалянето на линията на модните облекла от носенето на кобур отдолу. За щастие Ариман беше далновиден и си бе поръчал кобур от мека кожа, който носеше под мишницата си. Никой нямаше да го забележи, дори най-добрите шивачи от Италия. Пък и оръжието беше компактен, автоматичен „Таурус Милениум РТ–111“ — малко, но мощно.
След претоварената нощ психиатърът спа до късно. Това беше възможно, защото вече нямаше сутрешни сеанси със Сюзан Джагър, която беше мъртва. Ариман нямаше сеанси и следобед, затова посети любимия си антикварен магазин за играчки, откъдето купи игра от времето на Дивия запад само за три хиляди и двеста и петдесет долара.
В магазина имаше още неколцина посетители, които бъбреха със собственика и Ариман изпита огромно удоволствие, като си представи какво би станала, ако извади пистолета и ги застреля без предупреждение. Разбира се, той не го направи, защото беше доволен от покупките си и искаше собственикът да се чувства спокоен в негово присъствие, когато отново дойдеше в магазина.
В кухнята ухаеше на царевичен хляб, а от голямата тенджера на печката се разнасяше аромат на чили.
Зина се обади на съпруга си в работата. Те притежаваха галерия на Каньон Роудс. Когато разбра защо го търсят, той се прибра вкъщи за по-малко от десет минути.
