спомена едва сега.
— Система за интравенозно поддържане на живота?
— В моя сън системата е окачена на лампиона в спалнята ни. А в твоя кошмар е змията.
— Но аз наистина сънувах змия.
Дъсти поклати глава.
— В тези сънища малко неща са такива, каквито изглеждат, а са символи и метафори. Защото това не са само сънища.
— А спомени.
— Забравени спомени от сеансите за програмиране — съгласи се Дъсти. — Манипулаторите ни са ги заличили, защото не искат да ги помним.
— Но преживяването трябва да е някъде дълбоко в нас.
— Само че е изопачено и символично, защото ни е отказан достъп до него по друг начин.
— Все едно изтриваш файл от компютъра. Файлът изчезва от директорията и ти вече нямаш достъп до него, но документът продължава да съществува някъде в твърдия диск.
Дъсти й разказа съня си за чаплата и за светкавицата.
Изведнъж Марти почувства, че я обзема познатия страх. По гърба й полазиха ледени тръпки.
Тя наведе глава и се втренчи в чашата в ръцете си. Ако я хвърлеше, щеше да удари Дъсти, който можеше да изпадне в безсъзнание. А ако я счупеше, можеше да използва острите краища, за да нареже лицето му.
Марти се разтрепери.
Пристъпът премина след една-две минути.
Тя вдигна глава и огледа посетителите в ресторанта, но никой не я гледаше.
— Добре ли си? — попита Дъсти.
— Този пристъп не беше толкова лош.
— Може би заради валиума и бирата.
— Може би.
— Пристъпите са на всеки час, но стига да не са силни…
Но Марти предчувстваше, че тези леки и краткотрайни пристъпи са само предупреждение за нещо силно и завладяващо.
Тя намери и друго стихче хайку, от което я побиха тръпки. Редовете бяха от Мацуо Башо, който бе написал и стихчето предназначено за Скийт.
Марти го прочете на ум и подаде книгата на Дъсти.
Той потрепери, като го видя.
Сервитьорът донесе сметката, благодари им и им пожела приятен ден, макар че преди два часа се бе стъмнило.
— Знаем, че активиращите имена са взети от Кандидатът от Манджурия, затова няма да е трудно да намерим моето. Вече знаем какъв е ефектът им. Но мястото тук не е подходящо да ги изпробваме.
— А къде?
— Да се приберем вкъщи.
— Там безопасно ли е?
— Има ли безопасно място?
56.
Оставен сам през по-голямата част на деня, Валит имаше право да се сърди, да се държи студено и дори да ги поздрави с недоволно ръмжене. Но като ги видя, кучето засия, ухили се и радостно размаха опашка.
Нед Мадъруел бе запалил лампите в кухнята.
На масата имаше бележка и пощенски плик.
Марти отвори плика и извади книга с твърди и ярко илюстрирани корици.
— От доктор Ариман е.
Озадачен, Дъсти взе книгата — най-новият бестселър на Ариман, психологическо произведение на тема как да не научим да се обичаме.
Нито Дъсти, нито Марти я бяха чели, защото предпочитаха художествена литература. Във времена, когато изопачаването, заблудите и лъжите бяха основните тенденции в обществото, Дъсти често бе намирал повече истина в художествените измислици, отколкото в научните анализи.
Но, разбира се, тази книга беше от доктор Ариман и несъмнено бе написана със същата всеотдайност, с която той се грижеше за пациентите си.
— Но защо Ариман не спомена, че ни я изпраща? — попита Дъсти.
— Не е била изпратена, а донесена на ръка. Но не от Ариман — отговори Марти, като забеляза, че на плика няма пощенски марки. Там бе написано името и адресът на доктор Рой Клостърман.
В книгата беше пъхната бележка:
— Странно — отбеляза Марти.
— Да. Клостърман не харесва Ариман.
— Как да не го харесва?
— Не. Усетих това в изражението и тона му.
— Но защо да не го харесва? Доктор Ариман е страхотен психиатър. Отдаден е на пациентите си.
— Да, знам. И виж колко си по-добре след един сеанс.
— Може би доктор Клостърман изпитва професионална завист.
— Но Клостърман не е психиатър. Той и доктор Ариман работят в различни области на медицината.
Дъсти почувства леко раздразнение, че Клостърман им е пратил този нежелан подарък. Като се има предвид дискретната му, но непогрешима неприязън към доктор Ариман, намеренията на Клостърман едва ли бяха добри. Постъпката му изглеждаше дребнава.
Епитафът на първата глава беше хайку.
— Какво има? — попита Марти.
— Странно съвпадение — отговори Дъсти и й показа стихчето.
— Да, странно — съгласи се тя.
