Фалшива памет

Дъсти видя как устните й се отварят.

И в следващия миг Валит буташе с глава ръката му, за да го погали.

Преди част от секундата кучето лежеше под масата.

Не. Бяха изминали десетина-петнайсет секунди. А може би повече. Дъсти отново имаше пропуск във времето. Явно след като Марти бе произнесла активиращото име, Вайъла Нарвили, той бе реагирал и през това време лабрадорът бе станал и се бе приближил до него.

— Беше много страшно — каза Марти и блъсна настрана книгата така, сякаш беше сатанинска библия. — Изглеждаше… като дрогиран.

— Не си спомням да си произнасяла името.

— Казах го. Както и първия ред от стихчето. „Мълния блясва.“ А ти рече: „Мълнията си ти.“

Телефонът иззвъня.

Дъсти стана, за да вземе слушалката, като се запита дали някой от другия край на линията няма да му каже: „Вайъла Нарвили“.

Обаждаше се Клостърман.

Дъсти му се извини, че е излъгал.

— Няма алергична реакция, докторе, но случаят наистина е спешен. Книгата, която ни изпратихте…

— „Научи се да обичаш“.

— Да. Защо ни я изпратихте?

— Мисля, че трябва да я прочетете — безизразно отговори Клостърман. Тонът му можеше да се изтълкува или като положителна, или като отрицателна оценка за книгата и за автора й.

— Докторе… — Дъсти се поколеба, сетне откровено призна: — По дяволите, няма какво да го увъртам. Мисля, че имаме проблем с доктор Ариман, при това голям.

Вътрешния му глас мигновено оспори твърдението. Психиатърът не бе направил нищо, за да заслужи такава клевета и неуважение. Дъсти се почувства виновен, неблагодарен, коварен и неразумен. Всички тези чувства го уплашиха, защото като се има предвид обстоятелствата, той имаше основателна причина да подозира Ариман. Вътрешният глас не беше неговият, а на невидимото присъствие в кошмарите им. Сега това присъствие се разхождаше из дълбините на подсъзнанието му и го увещаваше да вярва на психиатъра, да отхвърли абсурдните си подозрения и да му се довери.

— Марти ходи ли при Ариман? — попита Клостърман.

— Да. Днес следобед. Но мислим, че… всичко е започнало отдавна, преди месеци, докато е водела приятелката си при него. Докторе, ще ме помислите за луд…

— Съвсем не. Но не трябва да говорим за това по телефона. Можете ли да дойдете при мен?

— Къде сте?

— Живея на остров Балбоа — отговори Клостърман и му обясни как да намери къщата.

— Ще дойдем след малко. А може ли да доведем куче?

— Ще играе с моето.

Дъсти затвори телефона и се обърна към Марти:

— Може би не трябваше да постъпваме така.

Очевидно и тя слушаше вътрешния си глас.

— Вероятно ако се обадим на доктор Ариман и му разкажем всичко… той ще ни го обясни.

Невидимият обитател на съзнанието на Дъсти беше на същото мнение.

Марти изведнъж стана и възкликна:

— О, Господи, какви ги говоря?

Лицето на Дъсти се зачерви от срам, защото бе заподозрял доктор Ариман.

— Защо ще взимаме кучето с нас? — попита Марти.

— Защото мисля, че известно време няма да бъдем тук. Хайде! Да си вземем дрехи за няколко дни. И да действаме бързо.

След десетина минути, преди да затворят пътническата чанта, Дъсти извади колта четирийсет и пети калибър от нощното шкафче. Той се поколеба, реши да не слага оръжието на леснодостъпно място и затвори чантата, без да го добавя към съдържанието й, после извади от дрешника кожено яке с дълбоки джобове.

Дъсти се запита дали пистолетът наистина можеше да им осигури защита.

Ако в спалнята влезеше Марк Ариман, предателският глас в съзнанието на Дъсти можеше да го забави достатъчно дълго и психиатърът да се усмихне и да каже: „Вайъла Нарвили“, преди спусъкът да бъде натиснат.

„И после дали ще пъхна дулото в устата си и ще пръсна черепа си така покорно, както Сюзан си е прерязала вените?“ — запита се Дъсти.

Той излезе от спалнята и отиде в кухнята, взе книгите хайку и тримата с Марти и Валит тръгнаха към понтиака, изпитвайки чувството, че трябва да изпреварят разпространяващата се сянка на надвисналата над тях съдба.

58.

Доктор Клостърман живееше досами брега на океана. Дъсти и Марти паркираха в края на Марин Авеню и слязоха от колата.

Преди да намерят къщата на лекаря, Марти отново получи пристъп на автофобия.

Двамата седнаха на вълнолома, за да изчакат атаката да премине.

Валит беше търпелив и стоеше до тях.

Приливът прииждаше. В обикновено тихото пристанище задуха вятър.

Закотвените яхти и моторници се заклатиха във водата и започнаха да скърцат и да стенат.

Марти се съвзе бързо и каза:

— Видях мъртъв свещеник с метален шип, забит в челото. Слава Богу, образът се яви за малко. Не беше като по-рано днес, когато не можех да прогоня от съзнанието си ужасните видения. Но откъде се появяват тези неща в главата ми?

— Някой ги е сложил там. Ариман — каза Дъсти, въпреки настойчивия вътрешен глас.

— Но как?

Той не знаеше отговора на този въпрос.

Двамата станаха и тръгнаха да търсят къщата на доктор Клостърман. Никоя от сградите в квартала не беше по-висока от три етажа. Всички бяха очарователни и имаха декоративни капаци на прозорците и саксии с иглики на первазите.

Лекарят отвори вратата. Беше бос и с памучен панталон и фланелка.

До него застана черен лабрадор с големи, любопитни очи.

— Това е Шарлот — представи я Клостърман.

Валит обикновено се срамуваше от другите кучета, но сега веднага доближи нос до муцуната на Шарлот и размаха опашка. Двамата започнаха да се душат, после Шарлот хукна към стълбите във фоайето и Валит се втурна след нея.

— Не се притеснявайте — рече Клостърман. — Не може да съборят нищо, което вече не е било събаряно.

Той им предложи да съблекат якетата си, но те отказаха, защото колтът на Дъсти беше в джоба му.

В кухнята имаше тенджера, пълна със спагети, от която се разнасяше приятно ухание.

Клостърман им предложи кафе и напълни две чаши. Сетне попита дали желаят бира, но те отказаха.

Тримата седнаха около лакирана чамова маса. Лекарят се залови да реже големи жълти чушки.

— Готвех се да ви предложа вечеря, преди да разбера доколко откровен мога да бъда с вас. Но реших, че няма причина да бъда предпазлив. Много се възхищавах на баща ти, Марти, и ако си като него — в което съм убеден, знам, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Благодаря — каза Марти.