— Животът е смешно нещо, нали?
— Когато си разбрал, че лейтенант Захария те е предложил за медал, си преживял онзи нервен срив, който те е изпратил в болницата и впоследствие е довел до уволнението с почести.
— Бях съсипан.
— Не, този срив също е опит да накажеш себе си, след като не си успял да го сториш на бойното поле. Да накажеш себе си и да избягаш от вината. Но и той се е провалил, понеже си се измъкнал от него. Какво излиза в крайна сметка? Ти си предложен за награда, уволнен си с почести, същевременно си твърде силен да не се възстановиш психически. Обаче чувството за вина така и не те е напуснало.
Чейс замълча отново. Фоувъл продължи:
— Вероятно, когато си се нахвърлил на онзи престъпник в парка, си се надявал, че това ще представлява още един шанс да бъдеш наказан. Със сигурност си разбирал, че е имало вероятност да бъдеш ранен или убит и подсъзнателно си се стремял към това.
— Грешите — отвърна Бен.
Фоувъл не каза нищо.
— Грешите — повтори пациентът.
— Мисля, че не — раздразнено рече лекарят и отправи към Чейс поглед, който го накара да се почувства неудобно.
— Изобщо не беше така. Бях с петнайсетина килограма по-тежък от него и знаех много добре какво правя. Той беше аматьор. И дума не можеше да става, че ще успее да ме нарани.
Фоувъл мълчеше.
Накрая Чейс каза:
— Съжалявам.
Лекарят се усмихна.
— Е, ти все пак не си психиатър, така че не можем да очакваме да виждаш нещата ясно като мен. Ти не си дистанциран от ситуацията, както съм аз. — Той прочисти гърлото си и отново погледна към синия териер. — След като стигнахме толкова далеч, би ли ми обяснил защо имаше нужда от този допълнителен сеанс, Бен?
След като веднъж вече беше започнал да говори, Чейс продължи да разказва с лекота. За десет минути описа подробно събитията от предишния ден и почти дословно повтори разговорите, които бе имал със Съдията.
Когато пациентът спря да говори, Фоувъл го попита:
— Добре. Какво искаш от мен тогава?
— Искам да разбера как да се справя, някакъв съвет.
— Аз не давам съвети. Аз само напътствам и интерпретирам.
— Някакво напътствие тогава. Когато Съдията се обажда, не само заплахите му ме разстройват. Има нещо… това чувство, че съм отчужден, откъснат от всичко…
— Някакъв нов срив?
— Боя се, че е така.
— Не му обръщай внимание — каза психиатърът.
— На Съдията?
— Не му обръщай внимание.
— Не мога.
— А трябва — каза Фоувъл.
— Ами ако е сериозно? Ако наистина възнамерява да ме убие?
— Абсурд.
— Как бихте могли да сте сигурен? — Чейс се беше изпотил от напрежение. Големи тъмни петна се виждаха под мишниците му, както и на гърба на ризата му.
Фоувъл се усмихна на синия териер и отмести поглед към стъклената хрътка с цвят на кехлибар. Самодоволното изражение се върна на лицето му.
— Сигурен съм в това, понеже Съдията не съществува.
Отначало Чейс не разбра. После, когато осъзна смисъла на тези думи, не бе особено доволен.
— Искате да кажете, че…, че Съдията е халюцинация?
— Ти го каза, Чейс.
— Не.
— Ти сам го каза.
— Не е възможно да съм си го измислил. В никакъв случай. Нали и вестниците писаха за убийството и за момичето…
— О, това без съмнение е истина. Но тези телефонни обаждания… Не знам. Какво мислиш, Чейс?
Бен мълчеше.
— Тези телефонни обаждания истински ли са?
— Да.
— Или плод на въображението ти?
— Не.
— Самозаблуда, породена от…
— Не.
Лекарят пропусна думите му покрай ушите си и продължи:
— От известно време насам забелязвам, че постепенно се отърсваш от това неестествено желание за усамотение и че започваш да гледаш по-спокойно на живота около теб.
— Не съм забелязал.
— О, да. Бавно, но постепенно. Вече изпитваш интерес към живота, в теб се пробужда желание за активност.
Чейс изобщо не мислеше така. Чувстваше се притиснат в ъгъла.
— Даже си мисля, че и либидото ти се е посъбудило, макар и да не съм много сигурен в това. Това е обратната реакция на комплекса за вина. Понеже си се чувствал ненаказан за случилото се в тунела, не си искал да водиш нормален живот, докато не си почувствал, че вече си страдал достатъчно.
Чейс продължаваше да мълчи. Не му харесваше този покровителствен, самоуверен, безапелационен тон, с който Фоувъл започваше да говори в подобни моменти. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да заключи вратата и да си отвори бутилка уиски.
През това време психиатърът продължаваше да развива своята теория:
— Понеже не си успял да приемеш факта, че отново започваш да изпитваш желание за живот, ти си измислил Съдията — своеобразна възможност за самобичуване. Трябвало е да си намериш някакви извинения за това, че животът отново е започнал да те изкушава, и Съдията е паснал идеално за целта. Рано или късно е трябвало да проявиш инициатива и да го спреш. Можел си да се преструваш, че продължаваш както преди, да жадуваш уединение и тихичко да си страдаш, но това вече не ти е позволено.
— Не е така — каза Чейс. — Съдията е истински.
— О, я стига! — Фоувъл се усмихна на кехлибареното куче.
— Ако ти наистина смяташе, че този човек съществува и че телефонните обаждания са истински, защо не се обърна към полицията, а се насочи към психиатър?
Чейс не знаеше какво да отговори.
— Вие извъртате нещата.
— Не. Само ти разкривам истината.
— Той е истински. Фоувъл стана и се протегна.
— Съветвам те да се прибереш вкъщи и да забравиш за Съдията. Не се нуждаеш от никакви извинения, за да живееш като нормално човешко същество. Вече си страдал достатъчно, Бен, повече от достатъчно. Допуснал си ужасна грешка. Добре. В тунела си се намирал в изключително стресираща ситуация, под непоносим натиск. Това е било грешка, а не предварително обмислена касапница. За всички животи, които си отнел, ти си спасил други. Запомни това.
Чейс беше озадачен, питайки се дали наистина не беше объркал илюзията с реалността.
