за да попречиш на лейтенант Захария да заличи следите и да фалшифицира рапорта. Мислиш ли, че Конгресът щеше да те награди с медал за храброст, ако знаеха, че си избивал мирни жители, а?
— Спри.
— Ти си избивал и жени, нали така?
— Може би.
— Убивал си жени и деца, Чейс. Мирно население!
— Не съм сигурен дали съм убил някого — промърмори Бен повече на себе си, отколкото на Съдията. — Дръпнах спусъка, но… беше много тъмно… стрелях по стените… не знам…
— Мирни граждани.
— Ти нямаш никаква представа какво беше там.
— Убивал си деца. Що за звяр си бил ти, Чейс?
— Млъкни! — изрева Бен и скочи на крака. — Какво знаеш ти за това? Бил ли си някога там, налагало ли ти се е да служиш в тази ужасна страна?
— Никакви патриотични дитирамби няма да променят мнението ми, Чейс. Всички обичаме страната си, но повечето от нас знаят, че си има граници за…
— Глупости! — извика Бен.
Той не можеше да си спомни да се е ядосвал така от момента на нервния си срив. Е, случваше се да се ядоса за това или онова, на някого или на нещо, но никога не беше стигал до такива крайности.
— Чейс…
— Обзалагам се, че си бил привърженик на войната. Обзалагам се, че си бил от онези хора, заради които аз се озовах там. Лесно е да се определят норми на поведение, да се разсъждава за границата между доброто и злото, когато изобщо не си се доближавал до мястото, където бушува войната, а то се намира на петнайсет хиляди километра от дома ти!
Съдията се опита да възрази, но Чейс не му позволи.
— Изобщо не съм искал да ходя там. Никога не съм вярвал в необходимостта от тази война и през цялото време умирах от страх. Преследваше ме само една мисъл — как да остана жив. В онзи тунел не можех да мисля за нищо друго. Това там не бях аз. Бях класически случай на параноик, живеех в сляп ужас и всичко, което имаше значение, бе да се измъкна оттам.
Никога досега Бен не беше говорил за преживяванията си във Виетнам толкова дълго и толкова директно — дори и пред доктор Фоувъл, който изкопчваше историята от него на отделни думички и накъсани фрази.
— Ти си разяждан от чувство за вина — каза Съдията.
— Това няма значение.
— Мисля, че има. Това доказва, че знаеш за погрешните си действия и…
— Няма никакво значение, защото, независимо от това колко виновен се чувствам, ти нямаш право да ме съдиш. Седиш си тук с мъничкото си списъче с десетте божи заповеди, но никога не си бил на такова място, където тъпите ти заповеди отиват по дяволите, където обстоятелствата те принуждават да правиш неща, които те отвращават.
Чейс откри, че плаче. Не беше плакал от доста дълго време.
— Ти се оправдаваш — започна Съдията, опитвайки се да поеме инициативата в разговора. — Ти, долен убиец такъв…
— Не забравяй — каза му Чейс, — че и ти май не следваш божиите заповеди. Ти уби Майкъл Карнс.
— Това е нещо съвсем друго. — Гласът на Съдията отново бе станал дрезгав.
— О, така ли?
— Да — потвърди пресипнало убиецът. — Аз проучих внимателно ситуацията, събрах доказателства срещу него и едва тогава изпълних смъртната присъда. А ти не си направил нищо такова, Чейс. Убивал си напълно непознати хора, които навярно са били съвсем невинни, без нито едно черно петънце в душите си.
Чейс затвори.
Следващия един час телефонът звъня на четири пъти, но той не му обръщаше никакво внимание. Яростта му бе неописуема — най-силната емоция, която бе изпитвал през дългите месеци на вцепенение.
Изпи още три чаши уиски, преди да се поуспокои. Ръцете му постепенно престанаха да треперят.
В десет часа позвъни в полицейския участък и потърси детектив Уолъс, но му казаха, че е излязъл.
Бен се обади отново в единайсет без двайсет. Този път Уолъс беше там и охотно се съгласи да разговарят.
— Работата не върви така добре, както се надявахме — каза полицаят. — Май на този тип никога не са му вземали отпечатъци. Поне сред углавните престъпници го няма. В момента преравяме досиетата на военните…
— Какво стана с пръстена?
— Излезе някаква евтина дрънкулка, която може да се купи за по-малко от петнайсет долара от всяко павилионче в щата. Изключено е да се установи къде, кога и на кого е продаден.
Чейс заговори неохотно:
— Тогава аз имам нещо за вас. — И той разказа набързо на детектива за Съдията и неговите обаждания.
Уолъс явно бе доста ядосан, но все пак успя да се въздържи да не се развика.
— Мамка му! Защо не ни казахте по-рано за това?
— Мислех си, че след като разполагате с отпечатъците му, бързо ще го хванете.
— Отпечатъците са вятър работа в подобна ситуация — рече Уолъс. В гласа му продължаваше да се усеща гняв. Изглежда, си спомняше, че събеседникът му е герой от войната.
— Освен това — продължи Бен — убиецът си даваше сметка за възможността линията да се подслушва. Обаждаше ми се от улични телефони и не продължаваше разговора повече от пет минути.
— Няма значение, искам да го чуя — каза Уолъс. — След петнайсет минути съм при вас с още един полицай.
— Само с един?
— Ще се постараем да не ви пречим — каза детективът.
Чейс едва не се засмя при тези думи.
От прозореца си на третия етаж Чейс видя пристигането на полицаите. Той бързо слезе да ги посрещне, за да избегне любопитството на госпожа Филдинг.
Уолъс му представи цивилния си колега — Джеймс Тапингър. Той бе с петнайсетина сантиметра по- висок от Уолъс и не беше раздърпан като него. Русата му коса бе толкова късо подстригана, че отдалеч изглеждаше плешив. Сините му очи се местеха бързо от предмет на предмет — досущ поглед на счетоводител, който прави инвентаризация. Носеше голям куфар.
Госпожа Филдинг ги наблюдаваше зад стъклената врата на всекидневната, където се преструваше, че гледа телевизия. Любопитството й обаче не надделя и тя не излезе в коридора. Чейс поведе двамата мъже нагоре по стълбите, преди хазяйката му да е успяла да разбере за какво са дошли.
— Уютно местенце си имате — каза Уолъс, щом влязоха в стаята му.
— Напълно ме устройва — рече Чейс.
Тапингър огледа неоправеното легло, неизмитите от уискито чаши на бюфета, както и полупразната бутилка алкохол. Без да каже нито дума, той отвори куфара си, пълен с телефонно оборудване, и започна да оглежда жиците, излизащи от стената точно под корниза на прозореца.
Докато работеше, Уолъс заразпитва Чейс:
— Как ви се стори той по телефона?
— Трудно е да се каже.
— Стар? Млад?
— На средна възраст.
— Акцент?
— Не.
— Говорни дефекти?
