Фоувъл го прегърна през раменете и го поведе към вратата.
— Петък в три — каза той. — Да видим доколко ще си се измъкнал от дупката си дотогава. Всичко ще се нареди, Бен. Сигурен съм в това. Не се отчайвай.
Госпожица Прингъл го изпрати до входа на приемната и затвори вратата след него, оставяйки го сам в коридора.
— Съдията е истински — каза Чейс, без да се обръща към никого. — Нали?
5
Точно в шест часа Чейс седеше на края на леглото си до нощната масичка, където бе поставен телефонът, и отпиваше от чашата си. Той остави питието си, избърса изпотените си от притеснение длани в панталоните си и се прокашля, за да прочисти гърлото си.
В шест и пет започна да се изнервя. Помисли си дали да не слезе при госпожа Филдинг и да я попита колко е часът, в случай че неговият часовник не работи. Възпря го единствено мисълта да не изпусне обаждането, докато е при нея.
В шест и петнайсет си изми ръцете.
В шест и половина отиде до бюфета и извади бутилката с уиски. Наля си пълна чаша, но не остави веднага шишето. Прочете за пореден път етикета, който беше изучавал стотици пъти досега, и отнесе бутилката до леглото си, където щеше да му е под ръка.
Някъде към седем алкохолът вече му беше подействал. Облегна се на таблата на леглото и си помисли за това, което Фоувъл му бе казал — че няма никакъв Съдия, че той е само една илюзия, психологически механизъм, който да обясни постепенното изчезване на комплекса му за вина. Опита се да помисли върху това, да проумее значението му, но не можеше да разбере дали това е добре за него или зле.
В банята Чейс пусна горещата вода и започна да пълни ваната, проверявайки температурата с ръка. После сложи една кърпичка на порцелановия й ръб и постави чашата си отгоре й. Уискито, водата и надигащата се пара го караха да се чувства така, сякаш се рееше сред меки облаци. Той се облегна назад, докато главата му не се опря в стената, затвори очи и се опита да не мисли за нищо — най-вече за Съдията, медала за храброст и деветте месеца, които бе прекарал във Виетнам.
За нещастие мислите му се насочиха към Луиз Елънби, момичето, чийто живот бе спасил, и пред очите му изплуваха малките й, потрепващи, голи гърдички, които изглеждаха толкова съблазнителни на слабата светлина в купето на колата в алеята на влюбените. Макар и да беше доста приятна, тази мисъл го подразни, понеже доведе до първата му ерекция от една година насам. Явлението му се стори едновременно странно и познато и го накара да си припомни всички онези месеци, през които напълно бе забравил това усещане. Изглеждаше му и доста неуместно, като се имаха предвид обстоятелствата, при които бе видял момичето разсъблечено. Това му напомни за кръвта в колата, а кръвта от своя страна го наведе на мисълта за причините за доскорошната му импотентност. Тези причини бяха толкова ужасни, че той не можеше да се изправи сам срещу тях. Ерекцията му се оказа краткотрайна и той не беше сигурен дали тя ознаменуваше края на физическата му импотентност, или бе просто реакция на тялото му от горещата вода.
Уискито в чашата му свърши и той се изправи. Тъкмо се избърсваше, когато телефонът иззвъня.
Електронният часовник показваше осем часа и две минути.
Бен седна на леглото и вдигна слушалката.
— Съжалявам, че закъснях — каза Съдията.
Доктор Фоувъл грешеше.
— Мислех си, че вече няма да се обадиш — отвърна Чейс.
— Просто ми бе необходимо малко повече време, отколкото очаквах, за да намеря нужната ми информация за теб.
— Каква информация?
Съдията пренебрегна въпроса, все едно не го беше чул.
— Значи ходиш на психиатър веднъж седмично, така ли? — запита той.
Чейс не отговори.
— Това само потвърждава моите вчерашни подозрения, че инвалидността ти е свързана не с физически, а с психически травми.
Чейс съжали, че няма готово питие, но не можеше да помоли Съдията да изчака, докато си налее. Поради причини, които още не бе в състояние да си изясни, не искаше убиецът да научава, че пие.
— И как разбра? — попита Бен.
— Проследих те днес следобед.
— Смела постъпка.
— Праведните могат да си позволят да са смели.
— Разбира се.
Съдията се засмя, сякаш се възхищаваше на себе си.
— Видях те да влизаш в Кейн Билдинг и се вмъкнах достатъчно бързо във фоайето след теб, за да успея да видя кой асансьор взимаш и на кой етаж отиваш. На осмия етаж освен кабинета на доктор Фоувъл, се намират приемните на двама зъболекари и офисите на три застрахователни компании. Нищо не ми костваше да погледна там и да попитам за теб секретарките и регистраторите, все едно съм твой стар приятел. Оставих кабинета на психиатъра за най-накрая, понеже бях сигурен, че си там. Щом си изясних, че не си на нито едно от другите места, дори не рискувах да надзърна в приемната на доктор Фоувъл. Всичко беше пределно ясно.
— И какво от това? — попита Бен.
Надяваше се, че гласът му звучи равнодушно и не издава истинските му чувства. Някак си беше много важно да направи добро впечатление на Съдията. Отново се потеше. Може би трябваше да се изкъпе отново, след като разговорът с убиеца приключеше. И със сигурност щеше да има нужда от питие — от едно студено питие.
— Щом като разбрах, че си в кабинета на психиатъра — продължаваше Съдията, — реших, че трябва да се сдобия с копие на историята на заболяването ти. Скрих се в сградата и изчаках всички служители да си тръгнат.
— Не ти вярвам — каза Чейс. Предчувстваше какво ще последва и се страхуваше какво ще чуе.
— Ти не искаш да ми вярваш, но ми вярваш. — Съдията си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Към шест часа на осмия етаж не остана никой. В шест и половина отворих вратата към кабинета на доктор Фоувъл. Поназнайвам нещичко от тези неща и бях особено внимателен. Не повредих ключалката, нито задействах алармата — просто там нямаше такава. Потрябва ми още половин час да разбера къде се съхраняват епикризите и да намеря досието ти, а после го копирах.
— Между другото, това се нарича „кражба с взлом“.
— Така си е, ама е нещо съвсем дребно на фона на убийството.
— Значи признаваш, че си извършил убийство.
— Не. Наказание. Обаче властите няма да разберат. За тях то е убийство. Те са част от проблема. Не са добри защитници на справедливостта.
Чейс си замълча.
— Ще получиш по пощата, най-вероятно вдругиден, пълни копия на бележките на доктор Фоувъл за теб заедно с екземпляри от няколко статии, които той е публикувал в различни медицински списания. Ти си споменат във всички, а в някои става дума единствено за теб. Е, не имитира името ти, разбира се. Той те нарича „пациента Ч“. Обаче е повече от ясно, че това си ти.
— Не знаех, че е направил това — измърмори Бен.
— Статиите са адски интересни, Чейс. От тях можеш да разбереш какво си мисли той за теб. — Тонът на Съдията се промени, стана високомерен и в него прозвуча презрение. — Като прочетох тези материали, Чейс, научих достатъчно, за да определя наказанието ти.
— О, така ли?
— Разбрах защо си получил медала си за храброст.
Чейс мълчеше.
— Разбрах за тунелите и какво си правил в тях — продължаваше Съдията, — как не си направил нищо,
